Кольо К. в райски интериори

Представяме си го как той (или по-точно безсмъртната му душа) се озърта из райските градини и търси парче въглен, за да нарисува бързо нещо, което му напира отвътре, да го нарисува на райските дувари (ако там има дувари), или на райската порта (за нея поне сме чували, нали пред нея седи св. Петър), или на стената на някоя райска къща (ако ангелите живеят в къщи, а не прехвърчат от цвят на цвят). И изобщо - има ли в рая интериор, мебели и други салтанати, или всичко е построено от прозрачна нематерия? Надяваме се един ден да разберем. 

А сега си представяме Кольо К, който търси из рая въглен, за да рисува. Обаче не намира въглен, защото в рая няма въглени, въглените, предполага се, са в ада. И какво сега?

Няма страшно! Кольо К. винаги ще намери с какво да рисува. Докато още обитаваше Земята в материалната си форма, му се случваше да рисува с лютеница по стените. И пак ставаше красиво. Но все пак не е зле отговорниците по рай да му осигурят стандартни материали за рисуване, иначе той ще импровизира и тогава - не отговаряме.

На днешната дата, 12 януари, преди 2 години, малко след като навърши 50, си отиде от нас големият български и световен художник Кольо Карамфилов. Разказът тук е просто един начин да си спомним за него. С любов и преклонение към добрината и таланта му.


Кольо К.

ЕМИЛ ТОНЕВ


ДА, ОБАЧЕ... Тук трябваше да започне епилогът, а започва нова глава. Защото на 12 януари 2014 година внезапно си спомних нещо. Спомних си как един студен предиобед (или следобед) на една ноемврийска (или декемврийска) събота (или неделя) през 1982-а дотърча викачът и ме извика да отида на портала на казармата ми във Враня (онази, точно срещу парка на бившата царска резиденция). Очакваше се да спринтирам презглава дотам, но аз се довлякох бавно, защото настроението ми никакво го нямаше. Беше дошъл да ме види Васко.

По това време той вече живееше в София и сега стърчеше нелепо пред казармените бараки за свиждане – висок, мършав като концлагерист от Аушвиц, но дългокос и красив като Джим Морисън. Един очукан, пеещ фалшиво, но усмихнат Джим Морисън, с възкъсо черно балтонче и жалки обувки. Донесе ми наченат пакет цигари и нищо за ядене, защото беше беден като куче. Седнахме на пейка и се заприказвахме, не помня какво. Аз тъкмо бях приключил с първоначалното войсково обучение и вече имах право на срещи с хора от цивилизацията. Около нас неколцина други бойци, наглеждани в упор от затъжените си майчици, дъвчеха баници, домашни суджуци и студени пилета, пълнени с гъбки и оризец. На масите имаше лимонада и етър, но бойците често се навеждаха надолу, за да опънат тайно по някоя дълга глътка ракия. Не помня дали съм се оплаквал на Васко. Но помня, че от момента на прекрачването на прага на поделението бях изпаднал в състояние на ступор, който ме държа – къде по-слабо, къде по-силно – през следващите 26 месеца. Бях напуснал нормалните училища на 16 години, завърших вечерно, работех, скитах, чуках, пиех и правех каквото си искам. Сега бях почти на 19, лишен от косата и брадата си, от съдраните дънки, от гривните и герданите, от мадамите и скитането, от бийтническия сак с надпис WHERE DO I GO. Бях никой. Бройка. Безсмислен редник от остриганата, грозна тълпа, която прави всяка сутрин физзарядка, за да се разкърши добре, преди офицерите и старите кучета да почнат да я тормозят, чанчат и пребиват по три пъти дневно, за да я научат на ум и разум и на любов към родината. Вече бях минал през подсъдните опити да си счупя ръката, като я джаскам с пълнителя на автомата или с широк замах в ръба на тезгяха в оръжейната стая. Не ми се получаваше, инстинктът за самосъхранение ме спираше в последния миг и се разминавах с болезнени натъртвания и хематоми в цвят deep purple. Един от нашите успя – по време на нощно дежурство по рота си простреля дланта с личния си АК-47. Но после разви гангрена от барутните газове и му отрязаха ръката почти до лакътя – глупакът бе подпрял дланта си директно върху цевта, вместо да я отдалечи на разстояние. Уволниха го и потулиха случая. Както покриваха и случаите на садистична педерастия, които не бяха изключение в елитната ни казарма.

Било каквото било. Разказвам това, защото тъкмо когато Васко ми вдъхна някакви надежди по неговия си благ начин и си затръгва към ледената квартира до наскоро построеното НДК, изведнъж мерна току-що застъпилия караулен на портала. Новобранец като мен, малко по-нисък и набит, кръглолик и скулест, с природно вирнат нос – това беше първото ми повърхностно впечатление. „А! Коле! – каза Васко. – Ти какво правиш тука?” „А! Васе! – ухили се широко боецът. – Ми в казармата съм, бе!”

Ето това си спомних на 12 януари 2014-а, когато телефонът ми звънна и Емко каза глухо: „Колето си отиде...”

... Извинявайте, тук се разревах малко... Между другото, телефонът ми звъни с Whole Lotta Love на Led Zeppelin.

Така се запознах с редника Карамфилов от танковата рота на поделение №44270. Срещнахме се на казармения портал, и двамата от вътрешната страна на стената. Имах още време от разрешените два часа за свиждане и се замотах там, след като Васко си тръгна. На караулния по устав е забранено да разговаря с когото и да било, затова седнах на един бордюр по-далечко от него, но толкова, че да си говорим, без да се надвикваме. Как мислите, дали сме си приказвали за казармените манджи и порядки?

Не сме. Първите думи на Кольо бяха: „Ти гледа ли „Ах, този джаз” през лятото?” „Е, как! А ти гледа ли „Полет над кукувиче гнездо” през пролетта?”, отговорих. „Е, как!” И се заговорихме за Боб Фоси и Милош Форман, за Рой Шайдър и Джак Никълсън, и всеки защитаваше фаворита си с всичките си реднишки сили. Аз бях впечатлен от несломимата мощ на хулигана Рандъл Патрик Макмърфи, който не се предаде на Системата и умря свободен, а вожда Бромдън разби прозореца на лудницата и избяга в прерията. Кольо беше в див възторг от откачения хореограф Джо Гидиън, който се самоубиваше с алкохол, дрога, цигари и мазохистични удоволствия в името на изкуството и свободата да го правиш такова, каквото го разбираш, а накрая онзи негър с белия чарлстон му пееше на ушенце „Bye Bye Life...” Ей такива неща си говорихме.

„Добре, де – рекох, когато дойде време да го сменят от поста. – Ти печелиш, „Ах, този джаз” е по-велик. Обаче го казвам само защото в момента съм невъоръжен, а ти държиш зареден калашник и спорът не е равностоен.” Посмяхме се на майтапа и се разделихме. Кольо влезе в караулното да се разоръжи, да дава подчаси и да спи (в този ред), а аз поех към плаца, където щяхме да тренираме с ротата внезапна, помитаща атака срещу недоволна от нещо си въображаема тълпа.

По ирония на съдбата поделението във Враня беше към МВР войски, тоест нас ни учеха предимно как се смазват демонстрации, как се озаптяват гневни групи граждани, как се бият невъоръжени хора, как се правят заграждения около държавните институции, когато бъдат нападнати от вътрешния враг на народа. Най-големи баровци бяха онези, облечените в красиви униформи на Ботеви четници – те нямаше да бият, тях ги учеха как се стои мирно и абсолютно неподвижно край мумията на Г. Димитров или като живи статуи пред вкопчилите се в греховна целувка уста в уста партийно-държавни ръководители от Варшавския договор. Аз бях в милиционерска рота, тоест бияч, а редник Николай Карамфилов – пълнач на снаряди в оръдието на един от нашите десет тъмнозелени, изпънати като одъртели гвардейци Т-72-ки. И идеално знаеше как да дойдат танковете, когато ги призове който трябва. Погрешно се смята, че Петър Младенов е имал предвид танковата бригада в Горна баня, когато е произнасял паметната реплика на 14 декември 1989 година (от която реплика той после триста пъти се отрече, лъжейки народа в очите). Горнобанската танкова бригада беше военно поделение и се предполагаше да бъде дислоцирана около София при нападение отвън. На нас с художника Карамфилов се падаше честта да свършим първата мръсна работа – с танк и камион от Враня по „Цариградско шосе” до центъра се стига за няма и 15 минути, тренирахме на сухо. После, ако се наложеше, щяха да довтасат и кемафите с горнобанските модерни Т-80-ици – партийците нямаше да се поколебаят да ги извикат при голям зор.

Слава богу, не ни се наложи да изпълним задълженията си през следващите 26 месеца. Макар че поред измряха доктринерът Брежнев, кагебистът Андропов и сенилният Черненко и често бяхме в повишена бойна готовност. Спяхме с дрехите и обувките, а четирите пълнителя на автоматите ни бяха винаги натъпкани догоре, за да реагираме незабавно, ако външният или вътрешен враг реши да се възползва от осиротяването на Съветския блок.

Скоро след запознанството ни Кольо го назначиха за художник на поделението, дадоха му ателие, което се превърна в скривалище, убежище, чистилище, гнездо, както щете го наречете. В него, без да се наговаряме, всички се обръщахме един към друг с малките си имена, а не на фамилия, както е задължително в казармата. Кольо, Здравко, Ники – художник-културист от Русе, севлиевският гвардеец Цецо, Марио – шофьор на камион „джоган” (пловдивчанин, но от казанлъшката Художествена гимназия, днес прославен татуист), Любо от Златитрап, шантавият Анатолий от Белоградчик, добре възпитаният дългуч Венци от село Мартен... За другите не знам, но ако не беше Кольо и неговото ателие, аз нямаше да издържа, това е повече от сигурно.

Ако не бяха Васко, Ильо и Кольо, аз нямаше да съм това, което съм – за добро или лошо. Те са моите мъртви приятели и аз ги обичам не по-малко от живите. Даже като че ли повече, но то сигурно е нормално – вече няма как да имам претенции към тях.

Погребахме Кольо на 14 януари, малко повече от месец, след като навърши 50. Отдавна не се срещах редовно с него, отдавна всеки от нас живееше личния си самоубийствен живот поотделно. Но в казармата се бяхме сближили като братя и веднага след нея дълго останахме заедно. В първите години постоянно висях във вече цивилното му ателие и му помагах да печата графики. Подаряваше ми някой от последните пробни отпечатъци, а аз ги пазех като очите си, имам ги и до днес. Може да не са най-лъскавите, но пък са абсолютно и доказано единствени екземпляри. Пиехме и говорехме като откачени, по-точно говореше той, а аз слушах със зяпнала от възторг уста и се чудех как може този съвсем нормален на външен вид човек да носи в себе си такова количество мощна, помитаща енергия, как успява да рисува графики, да пие, да говори, да свири на китара, да сваля мадами, да пие, да пее на измислен от самия него английски език (така и не научи истинския), да рисува живописи, да пие, да открива изложби, да се жени и развежда, да скулптира, да пълзи като крокодил към празния хладилник, да яде страстно тиквени семки и цели глави чесън заедно с люспите, да се смее с неустоимия си смях и да крещи, докато се срине от изтощение, а след няколко кратки часа отново да скочи на крака като огладнял за живот звяр. Спомням си как понякога се прибираме у тях след поредния запой (ако не сме се уредили междувременно при мили педагожки от Университета или виолистки от Музикалния институт), дребничката му майка ни нахранва с остатъци от детската градина, в която беше готвачка, ние преглъщаме през смях невръстните кюфтенца в доматен сос и невинните пилешки фрикасенца, изпушваме последната ни цигара и се стоварваме заедно по гръб на широкия креват в никога неотоплената спалня (майка му спеше на миндерчето в кухнята). Пускаме по някой последен дъх в студа и гледаме на светлината от улицата как алкохолната пара излиза от пияните ни усти и се стопява, изчезва, сякаш наистина сме издишали за последно. После заспивахме. Не мислехме за смъртта. Бяхме безсмъртни. Бяхме сигурни, че както и да се самоубиваме, ще оцелеем. Кольо обаче се самоубиваше някак по-качествено, по-страстно от мен. И от повечето от нас. Bye Bye Life...

Защо ли винаги този спомен е свързан със студа и парата от дъха ни? Нямам представа. Нима тогава винаги е било зима?

Пред очите ми е една цветна графика, подписана отдолу с молив на ръка „Кольо К. 03” 2003-а година. Графиката е наситено жълта, топла, слънчева, ярка, сладострастна. На този фон самотен, черен мъжки силует се е покатерил върху някакво стилизирано стъпало, протяга се с все сили нагоре, към жълтото небе. И показалецът му докосва луната. Бял, тънък сърп, заключен в черен квадрат...

„Я ме оставете за малко сам да си кажа молитвата, че май си отивам.” Това били последните думи на Кольо на 12 януари, докато лежал на системи в болницата с масивен вътрешен кръвоизлив и отказващи един след друг органи. Казал си я. И си отишъл.

После, докато стотиците хора минаваха край ковчега, аз се почувствах като на отстрел, само че не от страната на ловците. Представих си онези – с хубавите пушки, джипове, офшорни сметки, медийни империи и партийни книжки, бившите ми взводни, батальонни, комсомолски, бригадирски, днешните ми държавни командири. Бяха тръгнали на лов. Но не за архари. А за мен и моите пичове. Напираха да окачат трофейните ни глави с остъклени очи над камините си, докато все още не сме станали прекалено стари, грозни и излишни, докато козината ни не е съвсем окапала, а очуканите ни от безсмислени битки рога още не са паднали от самосебе си.

Гадничко ли прозвуча? Е... Същата вечер (14 януари, ако не вярвате, проверете) тържествено бе даден старт на поредния сезон от телевизионния формат „България търси талант”. Някакви деца пак щяха да танцуват хип-хоп, някакви моми щяха да имитират актуалната чалга принцеса, някакви баби пак щяха да се правят на Лили Иванова, някакви малоумници щяха да теглят превозни средства с меките си пишки... България, мили хора, не търси таланти. България ги убива. С перверзно удоволствие. И колкото по-талантлив е отстреляният, толкова по-сластно медиите циврят за него... два-три дена, не повече. В такъв слънчев януарски ден България погреба един свой абсолютен, доказан гений. Честито!

Както вече казах – крачим смело към епилога.

e-max.it: your social media marketing partner

Добавете коментар


Защитен код
Обнови