Колко е голямо сърцето на мравката?

Верни на традицията, публикуваме нов, хубав, този път любовен разказ. Той е толкова чист и съвършен в простотата си, че не един и двама световни писатели могат да завидят на автора му. А факта, че Стефан Кисьов не е световно известен, можем да отдадем на няколко причини:

- строителството на готически катедрали е по-популярно от зидането на вкопани в земята църкви (за да не са по-високи от турчин на кон, нали се сещате).
- италианският интериорен дизайн е по-известен от българския.
- шведските мебели за ширпотреба са по-търсени от местните.
- германските мазилки и материали за интериор са по-здрави от българските.
- австрийските дограми за прозорци са по-качествени от произведените в гаражи край София.
- родопските строители на къщи се изнесоха на Запад, за да строят молове в Испания. (Е, останаха ни неколцина, слава Богу!)
От друга страна смело можем да твърдим, че сме не по-малко кадърни и сръчни строители, дизайнери, мебелисти и писатели от колегите в гореизброените държави. Какво ни пречи да постигаме техните резултати ли? Ами ха де! Може би самочувствие? Разказът с метафорично заглавие тук едва ли ще отговори на въпроса. Но пък е хубав и истински. И авторът му изглежда съвсем европейски, както се е барнал с тая бяла риза и тоя чер костюм :)



Мравки

Стефан Кисьов

 

- Исках да ти кажа нещо – каза Галя.

- Какво? – попитах аз.

Тонът й ми се стори странен.

- Може би ще е по-добре, ако не се виждаме известно време.

- Колко време?

- Няколко дни... Една седмица... Не знам.

- Нека да са две.

- Добре.

Стори ми се, че полудявам.

Вътрешностите ми се обърнаха.

- Не – казах. – Защо да не се виждаме?

- Така ще е по-добре. Не знам дали има смисъл да продължаваме.

- Има.

- Знам, че ще ти бъде трудно. Но може би ще е по-добре, ако ме забравиш.

- Не искам да те забравям. Мисля, че се влюбих в теб.

- Казах ти да не се влюбваш. Аз обичам друг мъж.

- Няма значение.

- Има. Трябва да реша дали искам да бъда с теб. Не искам да те карам да страдаш.

- Не страдам.

- Само така говориш.

- Не ми пука, че обичаш друг мъж.

- Пак ще се видим след време. Аз ще ти се обадя.

- Изобщо няма да се видим – изкрещях. – Сега ще си тръгна, а ти никога не ме търси.

Станах от леглото, облякох се и треснах вратата. Минаваше два след полунощ. Взех асансьора, заобиколих общежитието и тръгнах надолу. Бях в Студентски град и трябваше да се добера до дома. Живеех в Банишора. Тръгнах пеша, подминах такситата. Исках да се движа. Имах пари, но не исках да говоря с никой, да виждам никой. Трябваше да вървя. Полудявах. Минах край зала „Христо Ботев”, край Гражданска защита и Дианабад. Нататък беше съвсем тъмно. Преди разклона за зоопарка до мен спря такси.

- Качвай се – каза шофьорът. Беше млад.

- Не, благодаря – отвърнах аз.

- Няма да ти взема пари.

- Искам да вървя. Благодаря ви.

- Всичко хубаво.

Той подкара колата.

Стигнах Семинарията, а после се спуснах към хотел „Хемус”. Озовах се пред НДК и вече ме боляха стъпалата. Бях с нови обувки и ми бяха излезли мазоли. Събух се и видях, че чорапите ми са целите в кръв. Спрях такси и казах на шофьора да ме закара до Банишора. Прибрах се вкъщи, светнах лампите и разбрах, че няма смисъл. Докато бях вървял, а и после в таксито, си мислех, че ще се справя, но сега се оказваше, че не мога. Бях безсилен срещу нея. Не знаех дали я обичам, но знаех, че тя е там, а аз – тук, че тя лежи сама и ако се върна, ще легна отново при нея, а ако остана, ще полудея. Също така знаех, че ще е глупаво да правя каквото и да е, но ако не направех нещо, щях да съжалявам. Нека само свършеше тази нощ, а утре може би нещо щеше да се промени. Тази нощ просто не можех да остана сам с мисълта за нея. Никога не бях желал някоя толкова силно и сигурно си струваше да се върна. Дори не се срамувах от себе си. Важното беше да съм с нея, да я докосвам, да я обичам, да й говоря, да чувам гласа й. По-важно от всичко.

Обух си чисти чорапи, излязох, заключих и тръгнах по тъмните улици. Скоро спрях такси. Пристигнахме в Студентски град. Качих се до стаята й и позвъних.

- Кой е? – попита Галя след малко.

Не отговорих и тя пак попита.

- Аз съм – отвърнах накрая.


 

e-max.it: your social media marketing partner

Добавете коментар


Защитен код
Обнови