Как строихме комунизма и как така той се оказа по-корав, отколкото ни се искаше


Имаме няколко актуални повода да пуснем в култовата ни рубрика ЧЕТИ! Нали не искаш да си тъпо ПАРЧЕ? този разказ.

Първо: тия дни се навършиха 26 години от оня 10 ноември, след който България трябваше да се превърне в нормална държава, но уви, подобно нещо не се забелязва с просто око.
Второ: бившите комунисти най-после загубиха катастрофално едни избори, което трябваше да стане преди 26 години, но уви, не стана.
Трето: преди броени дни (на 1 ноември, Ден на народните будители) авторът беше награден (като будител, не като строител) от Портал "Култура" за романа си
"Понякога ангели", част от който е и настоящият разказ.
Четвърто: в тази история се говори за строителство, макар и не такова, каквото имаме предвид в нашия сайт (особено откъм строеж на къщи, интериорен дизайн, мебели и салтанати).
И пето, но не последно по значение: в този текст има достатъчно ключови думи, които Google изисква, а ние не можем да не се съобразим с този факт, понеже, ако перифразираме леко подпалвача на Райхстага Георги Димитров, за нашия бизнес дружбата с Google е нужна като слънцето и въздуха за всяко живо същество.
 

Обаче е невероятно как може едно нещо, сбъркано по принцип (от основите още), строено през пръсти (лошо и без желание), ремонтирано тъпо (от време на време и само колкото да се каже, че е ремонтирано), накрая да излезе по-стабилно в главите на по-голямата част на един народ, отколкото християнството, националното достойнство, добротата и човещината. Да се чуди човек, но бетонът май е в главите, а не в обществения строй.


Строеж

ЕМИЛ ТОНЕВ

ПРИЗОВКАТА ЗА ГЛОБА (20 лева за незаконно къмпиране) пристигна вкъщи наесен, намерих я в пощенската кутия и я изхвърлих. Втората призовка дошла през зимата, но аз тогава вече живеех на квартира до кино „Кочо Честименски” и работех като зидаро-кофражист, леех бетон като луд на високия блок до затвора, на четиринайстия етаж от бъдещите общо шестнайсет, леех ден, два дена пиехме с Ильо и пичовете, а неговата квартира беше наблизо до моята; та призовката я намерила майка ми. И платила глобата, без да знам, каза ми почти година по-късно. Малко й се разсърдих, защото ме беше лишила от възможността още да се правя на ударен и да разтакавам скапаната държава докрай, но тя си ме познава и предвидливо решила да ме извади от кашата. Дали ченгетата вече бяха попълнили досието ми с приключението на Арапя? Не знаех, но не се съмнявах.

На едропанелния строеж до затвора кипеше здрав, безсмислен труд. Строяхме пет за четири, слагахме каквато арматура има – олигофрените от снабдяването редовно ни пращаха погрешната, а ние я скривахме бързо в кофража и я заливахме с бетон, за да не се вижда какви ги вършим; не съм минавал скоро покрай Пловдивския затвор, но много се надявам онзи блок да не е паднал още – някои стени там са направени с арматура за противоатомен бункер, а други – с желязо шест милиметра, което можеш да огънеш с два пръста.

Добре се веселяхме с Ильо и другите по онова време. Глад беше, ядяхме рядко и по малко – едно, че нямаше почти нищо в магазините, второ, че парите си ги давахме за пиене и цигари. Тежахме по 70-80 кила (аз 70, Ильо 80), което на ръст над метър и осемдесет си е стройност отвсякъде. Сега аз тежа 85 (поне така се надявам), а Ильо не тежи нищо, защото душата няма тегло – иначе как ще лети из неизбродимите небеса? Призори се прибирахме с него на зиг-заг по квартирите си и се уговаряхме: тоя път баща и майка, дай да се стегнем, ставаш в седем и ме будиш, и отиваме на работа, няма мърдане, няма ташак, стига простотии, а сутринта към единайсет Ильо потропваше на вратата на моето мазе и питаше дрезгаво: „Тука ли си бе, пич?”; и аз, естествено, бях тук. Ильо работеше като водопроводчик в някакво друго подобно на моето строително предприятие и, когато стигнеше до него все пак, по цял въртеше разни гайки с тръбния ключ. Каква ирония на съдбата – последното нещо, което кинорежисьорът Илиян Симеонов направи в този живот, беше да върти гайка с тръбен ключ, докато кръвта залива мозъка му и го пренася във вечните ловни полета, където го чака дядо му Илю с чаша ракия в огромната си длан и го пита с тътнещ глас: „Илянка, ти няма ли да вържеш най-после една каруца отзаде, а?”; така му викаше, когато се видеха, имайки предвид, че на Ильо му е ред вече да се ожени; а внукът отговаряше: „Има време дядо, спокойно!”, на което дядото добавяше: „Тъй, тъй, има време. Недей да бързаш. Така – до месец-два...”.

На строежа до затвора свикнах бързо, образите там биваха; в смисъл – свестни ми бяха колегите, само дето имаха навик да плещят едно и също по цял ден. Ако тази книга я прочете някой зидар, кофражист или, ако е рекъл Бог, арматурист, ще разбере какво казвам. За останалите пояснявам: когато малка група мъже работи години наред заедно, в един момент всичките им разговори свършват; разказали са си всичко, пропсували са целия свят, жените си, шефовете си, снабдителите, баш началника, партийния секретар, заплатите си, времето, зимата, лятото и каквито там още сезони има, и вече няма какво ново да си кажат. Моите хора бяха изпердашили 13 етажа заедно, когато аз се присъединих към тях. И всички, най-вече Амуджата – един 40-ина годишен образ от родопските села, си имаха репертоар. Всяка сутрин, докато си разпределяхме работата на обекта и се чудехме ще дойде ли бетон днес, или пак няма да дойде, и кой, да муйба майката, ще ни изпълни нормата без бетон, да муйба майката, бе я муйби майката, изведнъж Амуджата започваше своя кретенски, но красив танц, наподобяващ футболен дрибъл с въображаема топка, изпълнен с безкрайна концентрация. Когато свършеше, ни поглеждаше засмян и обявяваше с напевния си помашки диалект: „Туопката, майна, трьебва да се обрабуотва! Ти не обрабуотваш ли топката в тоя живуот, си загубьен!”. „Миии?!”, съгласяваха се останалите и тръгвахме да се катерим по етажите. Когато го чух за прав път, чак се изкефих – каква метафора извади тоя смешник, казах си. Когато го чух за петдесет и осми път, само отговорих: „Миии?!” и продължих да набивам с теслата една чивия в кофража. Другият лаф на Амуджата (така и не се сещам за името му) беше: „Само ньема да са плашиш! Уплашьен човьек завой нье муоже да вземье! Туой кара направо!” – и сочеше бетонната стена насреща. И тази метафора си я бива, какво пък.

Представете си сега как шестима мъже на възраст между 20 и 60 години по цял ден блъскат с чукове, тесли, клещи и вибратори (за бетон, какво си помислихте?), и изведнъж от долния етаж Амуджата закрещява щастливо: „Топката трябва да се обработва, еййй! Ти не обработваш ли топката в тоя живот – каквооо...?”, а пет други гласа му отвръщат с всички сили: „... си загубееееен!” И виковете отекват над затвора, над булевард „Райчо Кирков”, над квартал „Кючук Париж”, над тепетата, над Тракийската низина, над заобления като женска гръд Родопски масив, над България, над недостижимата Европа, и се понасят към Космоса, където ги чака Делю хайдутин, суче ястъклия мустак и им с отговаря с гласа на Валя Балканска: „Миии?!”.

И когато един мъглив декемврийски следобед, малко след обедната почивка, една грамадна връзка метални подпори висеше от кулокрана встрани от строежа и аз се опитвах да я придърпам на плочата със залюляване посредством дълга закривена арматура, но при едно по-силно лашкане усетих, че няма да успея и пуснах арматурата, за да не ме повлече от 14-ия етаж, и се оказа, че арматурата била закривена не само отпред, ами и отзад, и задната кука ме закачи за ватенката топла (в зимния ден) и не знам какви сили ме връхлетяха, докато се сурках напред към бездната, повлечен от половин тон железа, и целият ми 22-годишен живот се изнизваше в мозъка ми като на филмова лента, както е казал поетът, но ватенката се съдра, каза „хрррас” и се сцепи отпред, а аз останах на ръба, и не знам колко време стоях така над пропастта и гледах към затвора на криминалните хора, но после отстъпих назад и седнах, а от адреналиновия шок треперех като знаете какво, и когато се съвзех малко, чух тежко дишане отзад, обърнах се и видях Амуджата изцъклен, с вкаменено лице; явно беше видял всичко и беше блокирал, но се съвзе доста бързо, и знаете ли какво ми каза в този мъглив ден Амуджата?...

Точно така. Каза: „Само няма да се плашиш! Уплашен човек завой не може да вземе!”

Вечерта пихме с моите пичове и аз им разправях случката, но не знам дали ми хванаха вяра, прекалено намислено им се виждаше; а на другия пак мъглив ден не отидох на работа, но тогава шефовете на обекта бяха разбрали какво е щяло аха-аха да стане (Амуджата беше раздул наляво и надясно) и даже не ми писаха самоотлъчка. Иначе ни пишеха самоотлъчки редовно на нас с Ильо, не пропускаха неотбелязано отсъствие, но и не ни уволняваха, защото нямаше кой да дойде на наше място – работата в ония години беше повече от хората, особено тежката и зле платена работа. Така че началниците ни предпочитаха ние да работим три дена в седмицата, отколкото никой да не работи. От което намаление ние се възползвахме с голям ентусиазъм. Те сумтяха, ние се правехме на чукове, докато не напуснахме и не станахме студенти – Ильо във ВИТИЗ, аз в Университета, за шок и ужас на началниците, за майтап на Амуджата, за гордост на родителите ни и за радост на не една и две мадами, студентки и кандидатстудентки, готини гаджета и обикновени кифли, и даже на една жена – водач на тролейбус.


 

e-max.it: your social media marketing partner

Добавете коментар


Защитен код
Обнови