Да изградиш отново къщата на душата си

Чували сме за едно правило в журналистиката - да не пишеш заглавие с "не" в него, защото така ставало не-новина. Деян Енев обаче отдавна и с пълно право може да пише каквито си иска заглавия и да не му пука за правилата. Още повече, че този текст е повече разказ, отколкото рецензия за книга. Да не говорим и че тук не се споменава нито заглавието, нито авторът на книгата. Но е написан така, че вече чакаме с нещо повече от интерес издаването й.

Защото в нея очевидно става дума за неща, които са близки на повечето от българите, по един или друг начин. Става дума за човек, разрушил доброволно къщата на душата си, за да замине към онази богата и спазваща правила цивилизация - чужбината, която предпочитат и днешните бежанци, плъпнали като мравки в посока север. Става дума обаче и за човек, който се е върнал. И се опитва да построи наново къщата на душата си. Дали обаче душата му е същата? И дали строежът ще започне от гостната, от масата, около която човекът ще събере останките от миналите си приятелства? Или от меката мебел в хола, върху която ще се изляга вечер, за да гледа през прозореца си българския пейзаж? Или от кухнята, където ще се опитва да си спомни как се готви мусака (шопската салата, предполага се, не е забравил как се прави)? Или ще започне от библиотеката, която да напълни с нови книги, защото старите е разпродал или разподарил при заминаването си преди четвърт век?

И как изобщо ще изглежда интериорът на тази нова къща след дългите скиталчества на душата? Дали човекът ще се върне към селското си, рустикално минало, или ще си построи канадска веранда до канадската ливада, където ще брои калориите на току-що сготвената от домашната прислужница молекулярна манджа?

Не знаем. Засега четем Деян Енев.

Това не е роман-шедьовър

ДЕЯН ЕНЕВ



Днес ще ви разкажа нещичко за една книга, която предстои да излезе до няколко седмици. За един роман. Този роман е дебют за своя автор. Това е роман за емиграцията.

Този роман се появява много навреме, вдън сърцето на бежанската криза. Той така и започва:

„Ще ви разкажа за четиринайсетте си години в Канада, воден от убеждението, че всеки на тази планета има поне по една интересна история за разказване. Знам, че точно сега е времето да я разкажа, но не знам защо е точно сега. Знам също, че когато свърша да разказвам, ще знам защо точно сега е времето да го разкажа.”

Това е един роман за заминаването и за завръщането.

Авторът на този роман е един от двата милиона българи, които напуснаха пределите на родината ни за изтеклия четвърт век. Неговото предимство е едно-едничко – че беше сред първите. Че беше от първата голяма вълна емигранти, които напуснаха България още през 1990 г. От онези, които летяха от Прага до Куба заради транзитното спиране за зареждане с гориво на летището в Монреал.

Тук ще ми позволите да направя едно късо лирическо отклонение. За един новогодишен купон през 1990 г.

Бяхме още млади тогава, на този купон, бяхме се отскубнали за цяла вечер от хлапенцата и изкарахме цялата вечер в пиене и ненаситни разговори. С жена ми си тръгнахме чак на сутринта, по светло, и помня колко дълго чакахме да хванем такси на бул. „Толбухин”, после преименуван на „Левски”. През деветдесета такситата още не бяха жълти. И ги нямаше никакви в онази новогодишна сутрин на първи януари. Този купон е останал в главата ми, защото с времето научих, че повечето от тези над трийсет човека на купона бяха заминали зад граница. Този купон като в мехур беше побрал нашата българска участ. Знам за съдбите на неколцина. Единият беше музикант, много добър музикант, челист. В Канада се хвана да прави сандвичи. В колички на улиците. Бизнесът му се разрасна, десет колички, двайсет колички. Неговите сандвичи се търсеха. И после внезапно почина.

Друг един от хората на купона беше художник. Опита едно-друго зад Океана, и пазач в галерии, и портретист на улицата. Последното, което чух за него бе, че се е изнесъл във Флорида. Там се ориентирал към анимацията. И невероятно забогатял. Имал имение и фазани в имението.

Актрисата от купона също замина за Щатите.След известно време започна да организира фестивали на българското кино в Ню Йорк.

Друг един беше математик. Той беше мъдрецът на компанията. Беше с черна брада до гърдите. Математическият ум му даваше възможност да говори за книгите по начин, който не беше достъпен на мнозина. Не се обаждаше много често, но когато си отвореше устата, всички млъкваха. Пушеше „Слънце” без филтър. Ако нямаше от неговите цигари, късаше филтъра, преди да запали. И той замина в началото на деветдесетте. Установи се в Ню Йорк. Сега си идва в България два пъти годишно, през лятото и за Коледа. Вече е гладко обръснат. Отслабнал е с трийсет килограма. Следи постоянно калориите, които консумира. Редовно ходи на фитнес. Не пуши. Има къща с басейн и зелена морава в покрайнините на Ню Йорк. И много обича да разказва за басейна си и за косенето на моравата си.

Но да се върнем към романа.

Това не е роман-шедьовър. Това не е роман с аурата на Калунята, пролежал четвърт век под надгробната плоча на мълчанието.

Това е нов роман, дебют, написан от един от нас, българите, населяващи света на границата между двата века. Но написан честно, толкова честно, колкото честност може да побере художественото произведение, стъпило на личния житейски опит. С достатъчно хумор и достатъчно горчилка, разпределени поравно.

Авторът му ми е съученик от Английската, с една година по-малък.

Бяхме лежали заедно в Инфекциозна болница от хепатит през 1985 г. Бяхме си ходили два-три пъти семейно на гости в следващите години. После разбрах, че е заминал. После веднъж го видях преди две-три години из града, беше се върнал. Разменихме си телефонните номера. Нали знаете как е, хайде да се чуем, да се видим. Не се чухме, не се видяхме. И толкоз.

Обади ми тази година, в началото на лятото. Каза, че пише роман. Видяхме се и ми даде двеста разпечатани страници.

Имах си друга работа. Сложих папката в ъгъла на стаята и забравих за нея. Минаха няколко седмици. Пак ми се обади и попита дали съм прочел текста му. Казах му, че още не съм. „Ти само почни да четеш”, каза ми.

Да дебютираш в литературата на петдесет и нещо си е рисковано занимание. Толкова бухали има накацали по клоните. Нямаше как да обясня това на моя съученик, ако сам не го знаеше. Не бяхме близки приятели, но ми беше съученик от Английската. Просто нямаше да знам какво да му отговоря, ако не ми харесаше текстът. Може би това беше и причината да отлагам четенето.

Но вечерта все пак седнах. До четири сутринта го прочетох. Обадих му се още в шест и половина сутринта. Давай другите страници, казах му. Видяхме се още същия ден и той ми даде и последната една трета от романа.

Романът ще излезе до няколко седмици. Неговият автор намери сили да замине, но намери сили и да се върне. За да напише своя роман-дебют за заминаването и за завръщането.

Към гласовете на Димитър Динев, Капка Касабова и Захари Карабашлиев се прибавя нов глас. Чудя се какъв съвет да дам на моя съученик от Английската в навечерието на литературния му дебют. Защото да дебютираш на петдесет и нещо си е рисковано занимание. Като гледам перипетиите, през които е преминал главният му герой в романа, който със сигурност носи много от чертите на автора си въпреки задължителното осъзнаване на условността в едно художествено произведение, кожата на моя съученик трябва да е дебела като на носорог. И надали има нужда много-много от съвети. Все пак, ще му кажа следното:

Не чакай награди. Никакви награди. Въпреки че си честен в писането си поне толкоз, колкото бяха честни и Рауи Хадж в „Играта на Де Ниро”, и Миленко Йергович в „Буик Ривера” – два от най-добрите романи за емиграцията, които съм чел.

Достатъчна е любовта на читателите. Напълно достатъчна.

-----
Текстът на Деян Енев е предоставен от любезния и умен Портал Култура. А още хубави думи от Деян Енев - тук: Денят на мамута (Но не на Пеевски, да не си помислите!)


e-max.it: your social media marketing partner

Добавете коментар


Защитен код
Обнови