Как се строи... комунизъм и то по съветски

Днес, уважаеми гости на
Хубав дом и салтанати ком, се сетихме нещо. Между два реда тухли и три мистрии вар (образно казано) ни дойде на ум, че вчера в придобиващата култов статус рубрика INформирай се, не бъди OUTсайдер пуснахме едни много интересни картини от руската съветска действителност, с изискуемия за тях коментар. И докато майсторът-строител Васко (този герой на капиталистическия труд) пускаше отвеса по всички правила на дюлгерското изкуство, ние си помислихме, че не е зле да покажем онази действителност и в литературна форма. Най-добре, естествено, от първо лице.

Затова, преди да се изтегнем на удобната си холска мебел след изнурителния дизайнерски делник, решихме да предложим на вашето внимание откъс от една много велика книга, наречена "Москва - Петушки". Знаем, че сте я чели, но тази повест никак не е излишно да се препрочита понякога. Особено от любители на зрял социализъм и носталгици по онова време, когато рокендролът беше млад, а в България беше освен това и забранен. Вярно е, че другарите на Мишката Миков не са любители на Венедикт Ерофеев, но то си е за тяхна сметка. Ще си го четем ние. Няма лошо. Защото ние добре знаем: само с вътрешно обзавеждане и холови гарнитури не се живее. Трябват и малко салтанати. Защо не под формата на писано слово?

Нека накрая, преди да ви пожелаем приятно четене и наздраве, ще заявим от тази висока трибуна -
Хубав дом и салтанати ком - че екипът ни строители, бояджии, дизайнери и мебелисти няма нищо общо с действуващата по-долу бригада за социалистически труд. Ама нищо общо, честна дума! 

Москва - Петушки

ВЕНЕДИКТ ЕРОФЕЕВ



И тъй. Преди една седмица ме смъкнаха от бригадирството, а преди пет седмици ме назначиха. Ясно ви е, че за четири седмици резки промени не могат да се въведат, пък и аз не въвеждах никакви резки промени, а ако на някого му се е сторило, че съм въвеждал, мен ме изритаха все пак не заради резките промени.

Работата започна по-просто. Преди мен нашият производствен процес изглеждаше така: от заранта седяхме и играехме сантасе на пари. Вие знаете ли да играете сантасе? Тъй. После ставахме, развивахме барабана с кабела и заравяхме кабела под земята. А после — това си е всеизвестно: сядахме и всеки убиваше свободното си време както намери за добре, защото все пак всеки си има своя мечта и свой темперамент: един пиеше вермут, друг, по-загубен — одеколон „Свежест“, а по-претенциозните пиеха коняк на международната аерогара Шереметиево. И си лягахме да спим.

А на другата заран другояче: първо сядахме и пиехме вермут. После ставахме и измъквахме вчерашния кабел изпод земята и го изхвърляхме, защото той целият вече беше прогизнал, разбира се. А после — какво си мислите? — после сядахме да играем сантасе на пари. И лягахме да спим, преди да сме си довършили играта.

Рано заранта вече се будехме взаимно: „Льоха, ставай да играем сантасе!“, „Стасик, ставай да си доизиграем вчерашното сантасе!“ Ставахме, доизигравахме си сантасето. А после — още по тъмно, преди да сме куснали нито „Свежест“, нито вермут, грабвахме барабана с кабела и започвахме да го развиваме, за да може до другия ден да прогизне и да стане неизползваем. И чак след туй всеки се заемаше със свободното си време, защото всеки си има свои идеали. И после пак отначало.

Щом станах бригадир, максимално упростих този процес. Сега правехме така: единия ден играехме сантасе, на другия ден пиехме вермут, на третия пак сантасе, на четвъртия — пак вермут. А ония, с интелекта — те по цели дни киснеха на аерогара Шереметиево и си пиеха коняка. Барабана, естествено, не го пипвахме с пръст. Дори и да им предложех да пипнем барабана, те до един щяха да се разсмеят като богове, а после щяха да ми фраснат няколко юмрука по лицето, а подир туй щяха да се разотидат: едни да играят сантасе, други да пият вермут, а трети — „Свежест“.

И до едно време всичко вървеше превъзходно: ние веднъж месечно им пращахме социалистически обещания, а те два пъти месечно — заплатите. Ние, да речем, пишем: по случай предстоящата стогодишнина се задължаваме да сложим край на производствения травматизъм. Или пък: по случай славната стогодишнина обещаваме, че всеки шести от нас ще се учи задочно във висше учебно заведение… А какъв ти травматизъм, какви ти заведения, когато освен сантасето нищо друго не виждаме и сме общо пет човека?!

О, свобода и равенство! О, братство и готованство! О, сладост на безконтролността! О, най-блажено време в живота на моя народ — времето между отварянето н затварянето на магазините!

Отхвърлили срама и по-далечните грижи, водехме изключително духовен живот. Аз им разширявах кръгозора според силите си и на тях много им харесваше, когато им го разширявах: особено в случаите, когато ставаше дума за Израел и арабите. Тогава те изпадаха в абсолютен възторг — във възторг от Израел, във възторг от арабите и от Голанските възвишения най-вече. А Аба Ебан и Моше Даян не им излизаха от устата. Идват те, да речем, заранта и един пита друг: „Какво стана? Нинка от тринайсета стая даян ебан ли е?“ А той му отговаря със самодоволна усмивка: „Къде ще се дене, кучката с кучка? Разбира се, че е даян!“

А после (чуйте), а после, когато бяха научили от какво е умрял Пушкин, им дадох да прочетат „Славеевата градина“, поема от Александър Блок. Там в центъра на поемата, ако, разбира се, оставим настрана всички тия благоуханни рамене и неозарени мъгли, и розови кули с димни премени, там в центъра на поемата стои лиричен герой, уволнен от работа заради пиянство и неявяване на работа. Аз им казах: „Много навременна книга — им рекох, — ще ви бъде от полза, ако я прочетете.“ И какво стана? Прочетоха я. Но най-неочаквано тя им се отрази по невероятен начин: във всички магазини отведнъж изчезна всичката „Свежест“. Не знам защо, но сантасето бе забравено, вермутът бе забравен, международната аерогара Шереметиево бе забравена — и възтържествува „Свежест“, всички пиеха само свежест.

О, безгрижност! О, птички небесни, които не трупате в житници! О, облечени по-гиздаво от Соломон полски лилии! Те изпиха всичката „Свежест“ от спирка Долгопрудная до международната аерогара Шереметиево!

И чак тогава нещо ме озари: ама ти си направо диване, Веничка, ти си пълен глупак; спомни си, беше чел у не знам си кой мъдрец, че Господ Бог се грижи само за съдбата на принцовете, а грижата за съдбата на народите предоставя на същите тия принцове. А ти си бригадир и, следователно, „малък принц“. Къде е загрижеността ти за съдбата на твоите народи? Надниквал ли си в душите на тия нехранимайковци, в неразгадаемите души на тия нехранимайковци? Известна ли ти е диалектиката на сърцата на тия четирима п…вци? Ако ти беше известна, по-лесно щеше да проумееш какво общо има между „Славеевата градина“ и „Свежест“ и защо „Славеевата градина“ не се напасна нито със сантасето, нито с вермута докато с тях прекрасно се напасваха и Моше Даян и Аба Ебан!…

И тогава именно въведох прословутите си „индивидуални графици“, заради които най-накрая ме изритаха…


 

e-max.it: your social media marketing partner

Добавете коментар


Защитен код
Обнови