Денят на мамута (Но не на Пеевски, да не си помислите!)

Колкото и да сме строители постмодернисти и интериорни дизайнери авангардисти, тънкият реализъм на този разказ ни кара да настръхнем от мощта на простите думи и чистото слово на много любимия ни автор. Текста благородно и със съгласие сме копнали от свръхкултурния Портал Култура.

Мамута

ДЕЯН ЕНЕВ


Остаря пред очите ми. Животът му мина в тая будка. До бариерата към подземния гараж, яка като бариериерите пред посолствата на великите сили.

Понякога се засичаме в кварталния магазин. Един-два пъти ми стана интересно какво си купува. Купуваше си семки. Явно беше отказал цигарите.

Погледът му е равнодушен като на някое старо дворно куче. От него вече не се иска да си показва верността на пазач. Самото му присъствие стига.

И косата не си стриже вече до кожа. Попорасла е и слепоочията му са се прошарили.

Фигурата му още пази следите от тренировките с щанги. Но вече се е разкашкал, вратът му се скъсил, изгърбил се е и не масивните рамене, а тази гърбица най-много бие на очи.

Дето се вика, остаряхме заедно. Но не научих името му. Затова го кръстих Мамута.

И аз, и той помним времето, когато тук живееха главатарите. Тогава около будката и бариерата се въртяха винаги поне десетина човека. С черни фанелки и потници, остригани нула номер, татуирани с дракони и йероглифи по раменете. Нощем скъпите коли започваха да докарват на конвейр момичета и когато се съберяха десетина, някой от охранителите ги подкарваше направо през входа на подземния гараж навътре в сградата.

После главатарите ги думнаха. Или изчезнаха. Но той остана на поста си.

Виж, неговите татуировки са старомодни, сърца и котви.

Явно, ще избута тук до пенсия.

Все по-често се завърта в кварталното магазинче. Взема си някакво сокче и го изпива на крак. Лекарите май са го стреснали. Двамата квартални пияници, с кафяви като пръстта лица, на които бирата е и за закуска, и за обед, и за вечеря, за комка и за лекарство, уж продължават фъфлещия си, беззъб, съставен повече от междуметия разговор, но всеки път го претеглят с поглед и ако сред бръчките на лицата им можеше да се различи усмивката, щях да се закълна, че кантарът им изобщо не помръдва. Но за бръчките по лицата на пияниците никога не можеш да си сигурен какво са – рани, медали, усмивки или корита за сълзите.

Един ден се довлече и третият пияница. Ходеше трудно, като клеясъл шивашки метър. Ноктите на краката му не бяха рязани с години и вече се бяха подгънали отдолу, под стъпалата му, като на някой индийски отшелник, дал обет да не се къпе, да не се стриже и да не си реже ноктите.

- Не може да се навежда – обясни първият пияница на втория. – И не може да си реже ноктите. А няма кой.

От магазина излезе Мамута. Беше си взел семки и сок от моркови. Отвъртя бавно капачката, надигна сокчето. Чу последната фраза. Хвърли шишенцето, малко като ампула в ръката му, в кошчето и впери очи в подвитите нокти на човека. А после премести погледа си към пръстите на собствените си крака. И остана така, загледан в тях.


 

e-max.it: your social media marketing partner

Добавете коментар


Защитен код
Обнови