"Нас руснаците са ни освободили два-три пъти, ей! И ако трябва, пак ше ни освободят!" Така се кълнеше един наш колега зидаро-кофражист, с когото преди много години се занимавахме със строителство и екстериорен дизайн на един панелен блок до Пловдивския затвор. Амуджата, както сам се наричаше този достолепен строител, имаше предвид, че братушките всеки момент ще ни освободят не от турците, а от Тодор-Живковата клика. Разчиташе най-вече на Горбачов, но и на тогавашния му вицепрезидент Едуард Шеварднадзе, макар Шева да си беше грузинец отвсякъде. Ние пък от своя страна сме забелязали, че грузинците повечето са пичове, което не можем да твърдим за повечето руснаци, уви. За турците в Турция пък направо не знаем какво да кажем. Кого да обичаме и уважаваме повече, в края на краищата?
Нека на този въпрос отговори един български писател с руско-грузински корен, по съвместителство екскурзовод в Истанбул. 

Билети за Грузия

НИКОЛАЙ ФЕНЕРСКИ




Майка ми и баща ми решиха, преди да са остарели съвсем, да навестят къщата, в която е израснала родителката ми, от другата страна на Черно море, в село Махинджаури край град Батуми. Къщата е разположена насред една субтропическа растителност, бамбук, чай и палми. Селото се споменава и в „Дванайсетте стола“ на Илф и Петров, там има топли извори с вода, миришеща на сяра, мирис, който не се забравя цял живот, едновременно странен, не твърде приятен, но и някак уютен.

Аз от тринайсет години продавам на чешки и словашки туристи Истанбул. Еднодневна или двудневна екскурзия до Цариград, пътува се през нощта, около полунощ се преминава ГКПП Малко Търново, после следва един гладък хубав път, двучасова почивка от 3 до 5 и пристигане в 7 до историческата част на тоя гигантски град. За тринайсет години не посетих Истанбул нито веднъж, въпреки възможността да отида там безплатно всяка една година. Имах и продължавам да имам предубеждения, скрупули и вътрешни проблеми с тази дестинация. Защото турската реч не ме вдъхновява, звучи ми грубо, защото мустаците и сплеснатите темета са ми антипатични, защото кичът и миризмите не са ми по вкуса там. За кича знаех предварително, миризмите ги установих впоследствие. Една приятелка американка се влюби в Истанбул и изкарва много време там. За мен обаче границата между ислям и християнство си остава непреодолима докрай и завинаги.

Не успях да купя билети от Истанбул до Батуми онлайн, а и реших, че ще е по-добре да разузная лично маршрутите и организацията по пътуването, за да подготвя моите застаряващи родители. С възрастта стават все по-неуверени и неориентирани, иначе са подвижни и издръжливи, но губят усещането си за смелост и непознатата страна би ги уплашила, ако не са подготвени с предварително начертан и планиран маршрут, все пак пенсията на стария е сто двайсет и пет евро и пътуване с такси в скъп град не се предвижда.

От Приморско пътуват няколко автобуса на тая екскурзия, във всеки автобус са разпределени туристите по националност, не знам дали заради руския ми задграничен паспорт ме бяха разпределили в автобуса с руснаците, но държа да подчертая, дами и господа хейтъри и патриотари, че имам българско гражданство открай време, служих в армията тук, тропам всякакви видове хорца перфектно и съм много българин. Само си поддържам руския паспорт поради едно усещане за резервен вариант в случай на нужда. Много се надявам да не ми потрябва. Ако ме разбирате правилно. Резервният вариант е за да не ми се налага да ме манипулират. Не че не го правят. Както и да е. Друга ми беше мисълта – не пътувайте с руснаци в един автобус никога! Ще се ядосате много на тяхната безрезервна наглост и чувството им, че винаги са прави и имат правото да си сядат, където си искат, без съобразяване с факта, че мястото вече е заето от друг човек, който за момент е станал от него, да говорят каквито глупости им дойдат на акъла, да са арогантни и тъпи на висок тон. Такива са. Не преувеличавам грам. У тях липсва абсолютно чувството за такт и съобразяване с другия. Колкото и да не си падам по обобщения, знам, че повечето са такива. Така са ги възпитали. Мислят си, че са по-праведни от останалото земно население.

Изтърпях руснаците да ми пилят по нервичките. Зад мен седяха две девойки, които заговориха на екскурзоводката – моля ви, кажете му (на мен) да си вдигне облегалката, защото нямаме достатъчно място тук. С един обиден тон, все едно съм им изял десерта с виличка. Без да ги поглеждам, с всичкото пренебрежение на света им казвам на руски, че могат директно мен да помолят, вдигам облегалката, за да не се разправям повече с руски пачи. Сто километра преди Истанбул към 3 сутринта автобусът спира за двучасова почивка на паркинг Метро, където има безплатна тоалетна, бюреци, банички, чорби, халва и локум. Тоалетната е интересна, не че не съм виждал такива дупки с две стъпки, дори вкъщи имахме една такава тоалетна в мазето, но във всяка една кабинка комшиите са инсталирали по една ибрик чешмичка с пластмасово канче. Хубаво е човек да бъде чист във всички свои отношения.

Другото, което първо се набива на очи, е, че турците нямат проблеми с парите. Взимат ти ги одма, без да се притесняват, че върху хартията пише лева, евро, долар, смятат много бързо и не ти създават затруднения при предаването на валутата в техни ръце. Ние още се учим на бизнес, повредени от комунистическия мързел, докато те са ориентирани отдавна. Само ако не бяха толкова досадни, погледнеш някой предмет и те вече ти го бутат в ръцете. В оня лабиринт Капалъ чаршия влязох и излязох, не бях тръгнал за парцалаци. Някъде там наблизо купих и телешки дюнер за 4 евро, имаше добър вкус и не ме боля корем. И ми хрумна идеята за свински дюнер. Ако някой у нас предложи свински дюнер за 3 евро, хем ще е на добра печалба, хем ще си купувам редовно от него. Спрях пилешкото преди години, когато от него на мъжете почнаха да им растат млечни жлези. Все пак не искам да кърмя, колкото и политически некоректно да звучи това. Производителите на пилешко месо са в съюз с феминистките и либералните организации за защита на дискриминираните групи и е нужно много по-голям процент нормални хора да бъдат превърнати в гейове и транссексуални хермафродити. Ако някой си мисли, че всички ние се раждаме с готова сексуалност, нека провери какъв процент са били гейовете в 19 век да речем и какъв процент са днес. Може и да има една минимална предопределеност, но не от всеки мъж става педераст.

Говоря всичко това, защото най-доброто качество на Истанбул е усещането за толерантност. Смесицата на толкова много култури през вековете не може да създаде друго усещане. И е престъпление у нас също да се говори за етническо напрежение между турци и българи, такова просто не съществува. Но политическите проститутки са готови да си запалят къщата, за да останат на власт, тоест да продължат краденето. Истанбул може да е кичозен и миризлив, не твърде естетичен и шумен, но за сметка на това е живо място и никой не се чувства застрашен от бандити по улиците. Бях толкова кяфнал от пътуването и безсънието, че заспах на една пейка в парка, нито някой ме попита нещо, нито някой ме загледа странно.

От Истанбул до Батуми пътуват автобуси два пъти на ден. Сигурно събират хора от различни автогари, но с питане успях да се добера до Ауропа Отогар, там ме посрещна отракан рейсаджия, като го попитах „инглиш“, той ми отговори „па руски“ и от приказка на приказка се разбрахме. Говореше руски носово като типичен грузинец или аджар, аджарите са нещо като грузински помаци, а тоя руски винаги ми е звучал много забавно, само дето Джугашвили не е от най-забавните типове. Благодарение на неговата намеса са се стекли много от обстоятелствата в рода на майка ми. Чудя се някога какво ли би било ако този баща на народите не се бе намесил в съдбите на хората. Продавачът на билетите се хвана за главата, като му обясних накратко тая наша съдба.

И така, казах лоши думи и за турци, и за руснаци, и за българи. Не е от черногледство, само констатирам. В действителността си говоря с всички и съм приятел с всички. И няма значение дали надутият руснак е християнин, а досадният турчин е мюсюлманин. Друга е мерната единица за човека. Вечерта при пресичането на границата в обратна посока си отдъхнах, когато вече бях в пределите на България. Извън тези предели се чувствам некомфортно. Нещо ми е терсене и криво. Натежал съм вече като камък на мястото си. Ще си остана тук и ще се опитам във всичко около мен да има достойнство. Но все пак ми става тъжно, като си представя как моите поостарели родители прекрачват прага на оная синьозелена слънчева стара къща в Грузия. Заради това. Преди много години още бяха млади. Още ни водеха за ръка на оня каменист плаж. От къщата по хълма надолу. Сега трябва ние тях да ги водим за ръка. А някой ден и нас ще ни водят. И това е тъжното, разбирате ли?

Художественият текст на писателя Николай Фенерски е от събраните му съчинения в хубавия (не само в информационно отношение) сайт offnews.bg


 

e-max.it: your social media marketing partner

Добавете коментар


Защитен код
Обнови