ЧЕТИ, нали не искаш да си тъпо ПАРЧЕ?


На тази страница ще се въздържаме от коментари и еквилибристики със словото. Тя самата е за слово и няма нужда да се пречкаме на авторите й. Освен това те ще бъдат само от онези, които обичаме и на които вярваме.
Тук всяка седмица ще публикуваме по един хубав литературен текст, с който да си оплакнем окото и съзнанието, претоварено от битовизми и дивотии не по наша вина.


Кольо К. в райски интериори

Представяме си го как той (или по-точно безсмъртната му душа) се озърта из райските градини и търси парче въглен, за да нарисува бързо нещо, което му напира отвътре, да го нарисува на райските дувари (ако там има дувари), или на райската порта (за нея поне сме чували, нали пред нея седи св. Петър), или на стената на някоя райска къща (ако ангелите живеят в къщи, а не прехвърчат от цвят на цвят). И изобщо - има ли в рая интериор, мебели и други салтанати, или всичко е построено от прозрачна нематерия? Надяваме се един ден да разберем. 

А сега си представяме Кольо К, който търси из рая въглен, за да рисува. Обаче не намира въглен, защото в рая няма въглени, въглените, предполага се, са в ада. И какво сега?

Няма страшно! Кольо К. винаги ще намери с какво да рисува. Докато още обитаваше Земята в материалната си форма, му се случваше да рисува с лютеница по стените. И пак ставаше красиво. Но все пак не е зле отговорниците по рай да му осигурят стандартни материали за рисуване, иначе той ще импровизира и тогава - не отговаряме.

На днешната дата, 12 януари, преди 2 години, малко след като навърши 50, си отиде от нас големият български и световен художник Кольо Карамфилов. Разказът тук е просто един начин да си спомним за него. С любов и преклонение към добрината и таланта му.


Кольо К.

ЕМИЛ ТОНЕВ


ДА, ОБАЧЕ... Тук трябваше да започне епилогът, а започва нова глава. Защото на 12 януари 2014 година внезапно си спомних нещо. Спомних си как един студен предиобед (или следобед) на една ноемврийска (или декемврийска) събота (или неделя) през 1982-а дотърча викачът и ме извика да отида на портала на казармата ми във Враня (онази, точно срещу парка на бившата царска резиденция). Очакваше се да спринтирам презглава дотам, но аз се довлякох бавно, защото настроението ми никакво го нямаше. Беше дошъл да ме види Васко.

По това време той вече живееше в София и сега стърчеше нелепо пред казармените бараки за свиждане – висок, мършав като концлагерист от Аушвиц, но дългокос и красив като Джим Морисън. Един очукан, пеещ фалшиво, но усмихнат Джим Морисън, с възкъсо черно балтонче и жалки обувки. Донесе ми наченат пакет цигари и нищо за ядене, защото беше беден като куче. Седнахме на пейка и се заприказвахме, не помня какво. Аз тъкмо бях приключил с първоначалното войсково обучение и вече имах право на срещи с хора от цивилизацията. Около нас неколцина други бойци, наглеждани в упор от затъжените си майчици, дъвчеха баници, домашни суджуци и студени пилета, пълнени с гъбки и оризец. На масите имаше лимонада и етър, но бойците често се навеждаха надолу, за да опънат тайно по някоя дълга глътка ракия. Не помня дали съм се оплаквал на Васко. Но помня, че от момента на прекрачването на прага на поделението бях изпаднал в състояние на ступор, който ме държа – къде по-слабо, къде по-силно – през следващите 26 месеца. Бях напуснал нормалните училища на 16 години, завърших вечерно, работех, скитах, чуках, пиех и правех каквото си искам. Сега бях почти на 19, лишен от косата и брадата си, от съдраните дънки, от гривните и герданите, от мадамите и скитането, от бийтническия сак с надпис WHERE DO I GO. Бях никой. Бройка. Безсмислен редник от остриганата, грозна тълпа, която прави всяка сутрин физзарядка, за да се разкърши добре, преди офицерите и старите кучета да почнат да я тормозят, чанчат и пребиват по три пъти дневно, за да я научат на ум и разум и на любов към родината. Вече бях минал през подсъдните опити да си счупя ръката, като я джаскам с пълнителя на автомата или с широк замах в ръба на тезгяха в оръжейната стая. Не ми се получаваше, инстинктът за самосъхранение ме спираше в последния миг и се разминавах с болезнени натъртвания и хематоми в цвят deep purple. Един от нашите успя – по време на нощно дежурство по рота си простреля дланта с личния си АК-47. Но после разви гангрена от барутните газове и му отрязаха ръката почти до лакътя – глупакът бе подпрял дланта си директно върху цевта, вместо да я отдалечи на разстояние. Уволниха го и потулиха случая. Както покриваха и случаите на садистична педерастия, които не бяха изключение в елитната ни казарма.

Било каквото било. Разказвам това, защото тъкмо когато Васко ми вдъхна някакви надежди по неговия си благ начин и си затръгва към ледената квартира до наскоро построеното НДК, изведнъж мерна току-що застъпилия караулен на портала. Новобранец като мен, малко по-нисък и набит, кръглолик и скулест, с природно вирнат нос – това беше първото ми повърхностно впечатление. „А! Коле! – каза Васко. – Ти какво правиш тука?” „А! Васе! – ухили се широко боецът. – Ми в казармата съм, бе!”

Ето това си спомних на 12 януари 2014-а, когато телефонът ми звънна и Емко каза глухо: „Колето си отиде...”

... Извинявайте, тук се разревах малко... Между другото, телефонът ми звъни с Whole Lotta Love на Led Zeppelin.

Така се запознах с редника Карамфилов от танковата рота на поделение №44270. Срещнахме се на казармения портал, и двамата от вътрешната страна на стената. Имах още време от разрешените два часа за свиждане и се замотах там, след като Васко си тръгна. На караулния по устав е забранено да разговаря с когото и да било, затова седнах на един бордюр по-далечко от него, но толкова, че да си говорим, без да се надвикваме. Как мислите, дали сме си приказвали за казармените манджи и порядки?

Не сме. Първите думи на Кольо бяха: „Ти гледа ли „Ах, този джаз” през лятото?” „Е, как! А ти гледа ли „Полет над кукувиче гнездо” през пролетта?”, отговорих. „Е, как!” И се заговорихме за Боб Фоси и Милош Форман, за Рой Шайдър и Джак Никълсън, и всеки защитаваше фаворита си с всичките си реднишки сили. Аз бях впечатлен от несломимата мощ на хулигана Рандъл Патрик Макмърфи, който не се предаде на Системата и умря свободен, а вожда Бромдън разби прозореца на лудницата и избяга в прерията. Кольо беше в див възторг от откачения хореограф Джо Гидиън, който се самоубиваше с алкохол, дрога, цигари и мазохистични удоволствия в името на изкуството и свободата да го правиш такова, каквото го разбираш, а накрая онзи негър с белия чарлстон му пееше на ушенце „Bye Bye Life...” Ей такива неща си говорихме.

„Добре, де – рекох, когато дойде време да го сменят от поста. – Ти печелиш, „Ах, този джаз” е по-велик. Обаче го казвам само защото в момента съм невъоръжен, а ти държиш зареден калашник и спорът не е равностоен.” Посмяхме се на майтапа и се разделихме. Кольо влезе в караулното да се разоръжи, да дава подчаси и да спи (в този ред), а аз поех към плаца, където щяхме да тренираме с ротата внезапна, помитаща атака срещу недоволна от нещо си въображаема тълпа.

По ирония на съдбата поделението във Враня беше към МВР войски, тоест нас ни учеха предимно как се смазват демонстрации, как се озаптяват гневни групи граждани, как се бият невъоръжени хора, как се правят заграждения около държавните институции, когато бъдат нападнати от вътрешния враг на народа. Най-големи баровци бяха онези, облечените в красиви униформи на Ботеви четници – те нямаше да бият, тях ги учеха как се стои мирно и абсолютно неподвижно край мумията на Г. Димитров или като живи статуи пред вкопчилите се в греховна целувка уста в уста партийно-държавни ръководители от Варшавския договор. Аз бях в милиционерска рота, тоест бияч, а редник Николай Карамфилов – пълнач на снаряди в оръдието на един от нашите десет тъмнозелени, изпънати като одъртели гвардейци Т-72-ки. И идеално знаеше как да дойдат танковете, когато ги призове който трябва. Погрешно се смята, че Петър Младенов е имал предвид танковата бригада в Горна баня, когато е произнасял паметната реплика на 14 декември 1989 година (от която реплика той после триста пъти се отрече, лъжейки народа в очите). Горнобанската танкова бригада беше военно поделение и се предполагаше да бъде дислоцирана около София при нападение отвън. На нас с художника Карамфилов се падаше честта да свършим първата мръсна работа – с танк и камион от Враня по „Цариградско шосе” до центъра се стига за няма и 15 минути, тренирахме на сухо. После, ако се наложеше, щяха да довтасат и кемафите с горнобанските модерни Т-80-ици – партийците нямаше да се поколебаят да ги извикат при голям зор.

Слава богу, не ни се наложи да изпълним задълженията си през следващите 26 месеца. Макар че поред измряха доктринерът Брежнев, кагебистът Андропов и сенилният Черненко и често бяхме в повишена бойна готовност. Спяхме с дрехите и обувките, а четирите пълнителя на автоматите ни бяха винаги натъпкани догоре, за да реагираме незабавно, ако външният или вътрешен враг реши да се възползва от осиротяването на Съветския блок.

Скоро след запознанството ни Кольо го назначиха за художник на поделението, дадоха му ателие, което се превърна в скривалище, убежище, чистилище, гнездо, както щете го наречете. В него, без да се наговаряме, всички се обръщахме един към друг с малките си имена, а не на фамилия, както е задължително в казармата. Кольо, Здравко, Ники – художник-културист от Русе, севлиевският гвардеец Цецо, Марио – шофьор на камион „джоган” (пловдивчанин, но от казанлъшката Художествена гимназия, днес прославен татуист), Любо от Златитрап, шантавият Анатолий от Белоградчик, добре възпитаният дългуч Венци от село Мартен... За другите не знам, но ако не беше Кольо и неговото ателие, аз нямаше да издържа, това е повече от сигурно.

Ако не бяха Васко, Ильо и Кольо, аз нямаше да съм това, което съм – за добро или лошо. Те са моите мъртви приятели и аз ги обичам не по-малко от живите. Даже като че ли повече, но то сигурно е нормално – вече няма как да имам претенции към тях.

Погребахме Кольо на 14 януари, малко повече от месец, след като навърши 50. Отдавна не се срещах редовно с него, отдавна всеки от нас живееше личния си самоубийствен живот поотделно. Но в казармата се бяхме сближили като братя и веднага след нея дълго останахме заедно. В първите години постоянно висях във вече цивилното му ателие и му помагах да печата графики. Подаряваше ми някой от последните пробни отпечатъци, а аз ги пазех като очите си, имам ги и до днес. Може да не са най-лъскавите, но пък са абсолютно и доказано единствени екземпляри. Пиехме и говорехме като откачени, по-точно говореше той, а аз слушах със зяпнала от възторг уста и се чудех как може този съвсем нормален на външен вид човек да носи в себе си такова количество мощна, помитаща енергия, как успява да рисува графики, да пие, да говори, да свири на китара, да сваля мадами, да пие, да пее на измислен от самия него английски език (така и не научи истинския), да рисува живописи, да пие, да открива изложби, да се жени и развежда, да скулптира, да пълзи като крокодил към празния хладилник, да яде страстно тиквени семки и цели глави чесън заедно с люспите, да се смее с неустоимия си смях и да крещи, докато се срине от изтощение, а след няколко кратки часа отново да скочи на крака като огладнял за живот звяр. Спомням си как понякога се прибираме у тях след поредния запой (ако не сме се уредили междувременно при мили педагожки от Университета или виолистки от Музикалния институт), дребничката му майка ни нахранва с остатъци от детската градина, в която беше готвачка, ние преглъщаме през смях невръстните кюфтенца в доматен сос и невинните пилешки фрикасенца, изпушваме последната ни цигара и се стоварваме заедно по гръб на широкия креват в никога неотоплената спалня (майка му спеше на миндерчето в кухнята). Пускаме по някой последен дъх в студа и гледаме на светлината от улицата как алкохолната пара излиза от пияните ни усти и се стопява, изчезва, сякаш наистина сме издишали за последно. После заспивахме. Не мислехме за смъртта. Бяхме безсмъртни. Бяхме сигурни, че както и да се самоубиваме, ще оцелеем. Кольо обаче се самоубиваше някак по-качествено, по-страстно от мен. И от повечето от нас. Bye Bye Life...

Защо ли винаги този спомен е свързан със студа и парата от дъха ни? Нямам представа. Нима тогава винаги е било зима?

Пред очите ми е една цветна графика, подписана отдолу с молив на ръка „Кольо К. 03” 2003-а година. Графиката е наситено жълта, топла, слънчева, ярка, сладострастна. На този фон самотен, черен мъжки силует се е покатерил върху някакво стилизирано стъпало, протяга се с все сили нагоре, към жълтото небе. И показалецът му докосва луната. Бял, тънък сърп, заключен в черен квадрат...

„Я ме оставете за малко сам да си кажа молитвата, че май си отивам.” Това били последните думи на Кольо на 12 януари, докато лежал на системи в болницата с масивен вътрешен кръвоизлив и отказващи един след друг органи. Казал си я. И си отишъл.

После, докато стотиците хора минаваха край ковчега, аз се почувствах като на отстрел, само че не от страната на ловците. Представих си онези – с хубавите пушки, джипове, офшорни сметки, медийни империи и партийни книжки, бившите ми взводни, батальонни, комсомолски, бригадирски, днешните ми държавни командири. Бяха тръгнали на лов. Но не за архари. А за мен и моите пичове. Напираха да окачат трофейните ни глави с остъклени очи над камините си, докато все още не сме станали прекалено стари, грозни и излишни, докато козината ни не е съвсем окапала, а очуканите ни от безсмислени битки рога още не са паднали от самосебе си.

Гадничко ли прозвуча? Е... Същата вечер (14 януари, ако не вярвате, проверете) тържествено бе даден старт на поредния сезон от телевизионния формат „България търси талант”. Някакви деца пак щяха да танцуват хип-хоп, някакви моми щяха да имитират актуалната чалга принцеса, някакви баби пак щяха да се правят на Лили Иванова, някакви малоумници щяха да теглят превозни средства с меките си пишки... България, мили хора, не търси таланти. България ги убива. С перверзно удоволствие. И колкото по-талантлив е отстреляният, толкова по-сластно медиите циврят за него... два-три дена, не повече. В такъв слънчев януарски ден България погреба един свой абсолютен, доказан гений. Честито!

Както вече казах – крачим смело към епилога.


Бъдни вечер в интериора на душите ни

Вместо да ви пуснем някой леко дебилен джингъл-белс по случай Рождество, публикуваме един от най-хубавите коледни разкази, които сме чели през живота си. "Солено и сладко" на Деян Енев има няколко качества, които ще си позволим предварително да изброим. Без да се правим на литературоведи, защото не сме такива, опазил ни Бог, ние сме само най-обикновени строители и дизайнери.

1. "Солено и сладко" е толкова минималистичен откъм литературни украси, че прилича на интериора на онзи обор, в който се е родил Иисус.

2. Думите в разказа са прости и ясни - като дялани камъни, зидани един върху друг в къщата на душите ни. И могат да бъдат разбрани от всеки, който има поне малко сърце в гърдите си.

3. Макар да е писан отдавна, "Солено и сладко" разказва история, която е толкова актуална и днес, че чак жал да ти стане за този народ.

4. Прилагателните в него са толкова малко, че "солено" и "сладко" придобиват значение, многократно надвишаващо първоначалното.

5. Колкото и пъти преди Коледа да препрочитате разказа, той няма да остарее. Както не остарява в мислите ви онази маса на баба и дядо, край която сте посрещали Бъдни вечер като деца. 

И най-хубавото: "Солено и сладко" не е елха, камина, свещ, гирлянд или мебел, символизиращи Рождество у нас, у вас, у тях - всяко семейство си има своите. Този разказ обаче е подарък за всички, които го искат. Когато соленото и сладкото се смесят, се получава животът ни, животът ви, животът им. Понякога весел, понякога тъжен, но истински, не по телевизията.

А докато четете, не забравяйте, че Хубав дом и салтанати ви желае още много Коледи заедно с хората, които обичате. 

Солено и сладко

ДЕЯН ЕНЕВ


— Татко, бобът е станал.

— Нека поври още малко.

— Да го лазбълкам ли?

— Разбъркай го.

— А това длугото как се казва?

— Това се казва ошав.

— Защо се казва ошав?

— Ами не знам. Така се казва.

— Да го лазбълкам ли и него?

— Разбъркай го. Ама... чакай. Чакай бе! Не със същата лъжица.

— Защо не със същата?

— Защото така. Защото едното е солено, а другото е сладко.

— А питката дали е станала?

— Вече трябва да е станала.

— Да я погледна ли?

— Погледни я. Ама внимавай да не се изгориш.

— Ще внимавам.

— Станала ли е?

— Не.

— Как да не е станала, като е готова бе, човек. Чакай, дръпни се от печката, да я извадя.

— Татко?

— Кажи.

— Защо се казва „станала“, като тя не е станала, а си лежи в печката.

— Ами така се казва. Откъде да знам.

— Кога ще ядем?

— След малко.

— А защо не се смесва солено и сладко?

— Защото ще стане буламач.

— Какво е буламач?

— Когато смесиш солено и сладко.

— Ама нали като ядеш боба и после ошава, в колема ти те се смесват?

— Казва се като ядеш боб и после ошав...

— Добле. Като ядеш боб и после като ядеш ошав... Кажи де?

— Какво да ти кажа?

— Нали в колема се смесват?

— Защото... Ти можеш ли например едновременно да плачеш и да се смееш?

— Мога.

— Можеш чушки.

— Добле де. Не мога. Обаче мама как може? Като си говолим с нея по телефона, тя хем плаче, хем се смее.

— Остави я майка ти. Те майките са така.

— Кога ще йсе обадим на мама?

— По-късно. Тя сега е на работа в пицарията.

— Ама нали е вечел. Как е на лабота?

— В Америка още не е вечер.

— Колко часът е там сега?

— Върни назад 7 часа. 7 или 8, не знам точно. Тук сега колко е?

— Чакай да ти погледна часовника. 10 и една половинка.

— Значи 10 и половина.

— Да. 10 и половинка.

— Колко ще е значи в Ню Йорк?

— Не знам.

— Ето, гледай бе. Връщаме назад 7 часа: 10, 9, 8, 7, 6, 5, 4... Там е 3 и половина следобед. Майка ти е на работа до 5 часа. После има още час и половина път до квартирата... Ще се прибере най-рано в 6 и половина, хайде 7. Значи тук, в България, колко ще е часът?

— 7 и половина.

— Ама ти хич не мислиш.

— Не. Мисля.

— Не мислиш. Изобщо не си използваш мозъка. Държиш се като някой тъпунгер.

— Ти си тъпунгел.

— Добре. И аз съм тъпунгер. Дай да не се караме. Тук като е 10 и половина вечерта, в Ню Йорк е 3 и половина следобяд. Тоест... когато там е 7 вечерта, тук ще е — прибавяме още 7 часа, ето, броим — от 7 до 12 има 5 часа и още 2 — значи тук ще е 2 през нощта. Разбра ли?

— Лазблах.

— Да го повторим ли?

— Не.

— Значи не си тъпунгер?

— Не съм никакъв тъпунгел. Ти си тъпунгел.

— Добре, добре... Христо, чакай бе, не се сърди. Дай да не се караме. Дядо Коледа сега гледа през прозорците. Там, където се карат, не влиза.

— Той кога ще дойде у нас?

— Когато заспиш. Когато децата заспят, той лекичко влиза, оставя подаръка под елхата и хуква нататък.

— На мен какво ще ми остави?

— Ти какво си поръча?

— Аз си полъчах кола с дистанционно.

— Значи ще ти остави това... кола с дистанционно.

— Да, ама вече не искам.

— А какво искаш?

— Искам жиесем. Че да си говоля с мама. Ти знаеш ли, че от детската и Килчо има жиесем. И Боби. И Малиана.

— Не знам. Дядо Коледа не е факир. Каквото си поръчал, това ще ти донесе.

— И плюс това ние нямаме елха.

— Как да нямаме. Това какво е?

— Това е само едно клонче. Не е никаква елха.

— Елха си е то. Недей така. Теб май ти се доспа и се размрънка. Хайде да сядаме да ядем.

— Хайдидъсядъмидъидем, хайдидъсядъми дъидем, хайдидъсядъмидъидем...

— Ето, сложи питката на масата. Ето твоя боб. Ето и моя. Слагай лъжиците. Това е твоята чаша с ошав. Ето и моята. Чакай малко. Недей да почваш още. Чакай да запаля кандилото и да кажем „Отче наш“. Така. Ако искаш, повтаряй след мен. Готов ли си? Отче наш...

— Отче наш...

— ... Който си на небесата...

— ... Който си на небесата...

— ... да се свети Твоето име...

— ... да се свети Твоето име...

— ... да дойде Твоето царство...

— ... да дойде Твоето цалство...

— ... да бъде Твоята воля...

— ... да бъде Твоята воля...

— ... както на небето, тъй и на земята...

— ... както на небето, тъй и на земята...

— ... насъщния ни хляб дай ни днес...

— ... насъщния ни хляб дай ни днес...

— ... и прости нам дълговете ни...

— ... и плости нам дълговете ни...

— ... както и ние прощаваме на длъжниците си...

— ... както и ние площаваме на длъжниците си...

— ... и не ни въвеждай в изкушение...

— ... и не ни въвеждай в изкушение...

— ... но избави ни от лукавия.

— ... но избави ни от лукавия.

— Така. Сядай сега. Искаш ли малко винце?

— Може.

— Наздраве, татенце.

— Наздлаве, тате.

— Хайде, започвай. Я каква хубава питка сме направили.

— Тате?

— Кажи, Христо.

— А какво е това „Отче наш“?

— Отец значи баща. „Отче наш“ означава „Татко наш“.

— Кой е този „Отче наш“?

— Това е Бог-Отец. Бащата на нашия Господ Иисус Христос.

— Аха. Ясно. Татко, а мога ли да те питам нещо?

— Питай, тате.

— Мога ли да ям едновлеменно и боба, и ошава?

— Можеш, татенце. Можеш.


Тъй или иначе, земята е разкопана, наоколо е скучно, като свършим, ще определим живота и ще си починем

Така рече работникът Чиклин от "Изкопът" на Андрей Платонов. И незабелязано погали в пазвата си сухите си вехти гърди. След което продължи да копае клисавата почва. Той още вярваше, че след построяването на големите къщи ще настъпи живот и сe стра­хуваше, че няма да го приемат в този живот, ако се яви там като жален нетрудов елемент.

Имаме два повода да пуснем следващия откъс от непубликуваната досега в България повест "Джан" на големия (и по традиция убит от комунистическата цензура) руски писател Платонов. Първият повод - на пазара е Том I от неговите избрани произведения (изд. Изток-Запад), в който е и повестта. Вторият - днес т. нар. Реформаторски блок реши да остане във властта с едни хора, за които отмятането от дадената дума е нормална постъпка. Скрити зад осукани съчетания от иначе ясни фрази като "отговорност", "промяна" и "разум", те решиха да продължат да градят една къща върху плитки и трошливи основи.

И много ни заприличаха именно на героите от "Изкопът". Те също копаят в несвяст, пропити от неотменна вяра в светлото бъдеще на комунизма. Копаят нещо, в което евентуално да положат някакви основи. Имат ясни, партийно издържани отговори на всички въпроси. И никога не се питат има ли изобщо някакъв смисъл в това, което строят - те просто рият земята, защото е по-лесно да вярваш и риеш, отколкото да се съмняваш.

Една къща, градена с лъжа и компромиси (пък били те и исторически), рано или късно се срутва. Независимо колко висока е и колко практичен на вид е интериорът й.
Но те си знаят. И продължават да копаят. Иначе какво?... Иначе, както казва гениалният Платонов пак в "Изкопът":

Току-виж се уморили и ум­рели, кои тогава ще бъдат хора?

Джан
(откъс)

АНДРЕЙ ПЛАТОНОВ


... По-късно вечерта Чагатаев отново отиде в градината на икономическия институт. Облече си хубавия сив костюм, запазен през дългите студентски години, и се избръсна пред мъничкото моминско огледалце. Цялото му имущество се намираше под възглавницата и в нощното шкафче, до кревата. Като тръгваше за вечеринката, Чагатаев със съжаление погледна в мрака на шкафчето; скоро то ще го забрави и миризмата от дрехите и тялото на Чагатаев ще изчезне завинаги от този дървен сандък.

В общежитието живееха студенти от други вузове, затова Чагатаев тръгна сам. В градината свиреше оркестър, повикан от киното, масите бяха наредени в дълга редица и над тях светеха прожекторни лампи, които електротехниците бяха окачили на временно прокарани жици между дърветата. Лятната нощ се издигаше като тъмен купол над главите на събралите се на тържеството, на последната си среща, и цялата красота на тази нощ беше в открития и топъл простор, в тишината на небето и растенията.

Музиката свиреше. Завършилите института младежи седяха на масите, готови да се разпръснат оттук по заобикалящата ги земя, за да си подредят там щастието. Цигулката на музиканта понякога затихваше като далечен, отслабващ глас.

На Чагатаев му се струваше, че някъде отвъд хоризонта плаче човек, може би в онази никому непозната страна, където някога се беше родил, където сега живееше или беше умряла майка му.

– Гюлчатай! – каза той на глас.

– Какво значи това? – попита го съседката, техноложка.

– Нищо не значи – обясни ѝ Чагатаев. – Гюлчатай е майка ми, планинско цвете. В нашия край на хората се дават такива имена, защото когато са малки, приличат на най-хубавите неща...

Цигулката отново свиреше, гласът ѝ не само се оплакваше, но и зовеше – да тръгнеш и да не се върнеш, защото музиката винаги свири за победа, дори когато е тъжна.

Скоро започнаха танците, игрите, обикновеното тържество на младостта. Чагатаев гледаше хората и нощната природа; на него му предстоеше да стои още дълго тук, да работи и да бъде щастлив.

Срещу Чагатаев седеше млада жена, която той не познаваше, с очи, които блестяха с черна светлина, със синя рокля с яка високо до брадата като на стара жена, което ѝ придаваше неловък и мил вид. Тя не танцуваше – може би се стесняваше или не умееше – и любопитно гледаше Чагатаев. Харесваше ѝ мургавото му лице с тесни черни очи, насочени право в нея с доброта и тъга, широките му гърди, които скриваха сърцето с тайните му чувства, и меката немощна уста, способна да плаче и да се смее. Тя не криеше симпатиите си и се усмихна на Чагатаев; той не ѝ отвърна. Общото веселие все повече се засилваше. Студентите – икономисти, плановици и инженери – вземаха от масата цветя, късаха в градината трева и правеха подаръци на приятелките си или посипваха растенията направо върху гъстите им коси. Жената, която седеше срещу Чагатаев, изчезна – сега тя танцуваше на градинската пътека, обсипана с разноцветни хартийки, и беше доволна.

Другите жени, останали на трапезата, също бяха щастливи от вниманието на приятелите си, от природата, която ги заобикаляше, и от предчувствието за своето бъдеще, равно по дължина и надежди с безсмъртието. Само една от тях беше без цветя и конфети на главата; никой не се навеждаше към нея със закачливи думи и тя тъжно се усмихваше, за да покаже, че взема участие в общия празник и че тук ѝ е приятно и весело. А очите ѝ бяха тъжни и търпеливи като на голямо (обидено дете). Понякога тя внимателно се озърташе и убедила се, че никому не е потребна, бързо събираше от столовете на съседите си попадалите цветя и цветни хартийки и незабелязано ги скриваше. Чагатаев от време на време виждаше какво прави тя, но не можеше да разбере защо; вече беше му станало скучно от дългото тържество и се канеше да си отиде. Жената, която събираше цветята, паднали от другите хора, също беше отишла някъде – времето на вечерта беше минало, звездите бяха станали големи, започваше нощта. Чагатаев стана от мястото си и се поклони на най-близките си другари – нямаше скоро да се види с тях.

Той тръгна покрай дърветата и забеляза жената с (конското) лице, скрита в сянката; тя не го виждаше, сега тя слагаше в косите си цветя и ленти, после излезе иззад дърветата и тръгна отново към осветената трапеза. Чагатаев искаше да се върне там, искаше веднага да преобърне масите, да повали дърветата и да прекрати това наслаждение, над което капеха жалки сълзи, но сега жената беше щастлива, засмяна, с рози в тъмните си коси, макар че очите ѝ бяха насълзени. Чагатаев остана в градината; той отиде при нея и се запозна; беше студентка абсолвентка от химическия институт. Покани я да танцуват, макар че не умееше, но тя танцуваше прекрасно и го водеше в такт с музиката, както трябва. Очите ѝ бързо изсъхнаха, лицето ѝ се разхубави и тялото ѝ, привикнало да бъде плахо и свито, сега с доверие се притискаше към него, изпълнено с късна девственост, лъхаше приятно и топло като хляб. Чагатаев се унесе край нея, сън и щастие лъхаше от тази чужда жена, с която вероятно нямаше да се срещне вече; често край нас живее незабележимото блаженство.

Срещата и веселието продължиха до зори; после градината опустя, останаха мъртвите съдове, всички се разотидоха. Чагатаев и новата му приятелка Вера тръгнаха из осветената от зората Москва. Чуждоземецът Чагатаев обичаше този град като роден и беше благодарен, че живя тук дълго, позна науката и без укори изяде много хляб. Той погледна спътничката си – лицето ѝ беше станало красиво от далечното изгряващо слънце.

След известно време небето стана високо и чисто, засилилото се слънце непрекъснато изпращаше на земята своето богатство – светлината. Вера вървеше мълчаливо. Чагатаев от време на време се вглеждаше в нея и се чудеше защо тя се струва на всички грозна, когато дори скромното ѝ мълчание напомня безмълвието на тревите, верността на стария приятел. Сега отблизо той виждаше на бузите ѝ бръчки от умора, очите, пазени от клепачите, набъбналите ѝ устни – цялото тайнствено въодушевление на тази жена, всичко добро и силно, скрито в това живо същество. И той ставаше плах от нежност към нея и не можеше да направи нищо против нея, и дори го беше срам да мисли красива ли е, или не.

– Уморих се много, нали не сме спали – каза Вера. – Хайде да се сбогуваме.

– Нищо – каза Чагатаев. – Аз скоро заминавам, нека бъдем още малко заедно.

Те продължиха напред, изминаха дълги улици и някъде спряха.

– Тук живея – Вера посочи един голям нов жилищен блок.

– Да отидем у вас. Вие ще легнете да си почивате, а аз ще поседя до вас и после ще си отида.

Вера стоеше смутена.

– Добре – каза тя и поведе госта.

Тя имаше голяма стая с обикновена мебел, но стаята беше някак си тъжна, със спуснати щори, скучна и почти празна.

Вера свали лятното си пардесю и Чагатаев забеляза, че тя е по-пълна, отколкото изглежда. После Вера взе да рови из кьошетата на домакинството си, за да нахрани госта, а Чагатаев се загледа в старинната двойна картина, която висеше над кревата на момичето. Картината изобразяваше фантазията, когато Земята се е смятала плоска, а небето близко. В нея някакъв голям човек беше стъпил на Земята, беше пробил с главата си дупка в небесния купол, измъкнал се до рамената от другата страна на небето в чудната безкрайност на времето, и се бе загледал нататък. И той толкова дълго беше гледал в непознатото чуждо пространство, че беше забравил другата част от тялото си, останала под обикновеното небе. На другата половина на картината беше нарисуван същият изглед, но в друго положение. Туловището на човека се беше изтощило, отслабнало и сигурно умряло, а изсъхналата глава се беше търкулнала на оня свят – по външната повърхност на небето, което приличаше на тенекиен леген, – главата на търсача на нова безкрайност, където наистина няма край и откъдето няма връщане върху бедната плоска Земя.

Но на Чагатаев както на болен сега всичко му стана неприятно и безинтересно. С изтръпнало сърце той прегърна Вера, която беше навела глава близо до него, заета с домакинската си работа, и я притисна до себе си силно и предпазливо, сякаш искаше да се долепи колкото се може по-близо до нея, за да се стопли и успокои. Вера веднага го разбра и не го отблъсна. Тя се изправи, наведе главата му под своята и започна да гали черните му остри коси, а самата тя гледаше встрани, извила лицето си, но все пак от време на време сълзите ѝ падаха върху главата на Чагатаев и там изсъхваха. Вера плачеше безшумно, като се стараеше да не променя израза на лицето си, за да не хълца.

– Аз съм бременна – каза тя.

– Нищо! – отвърна Чагатаев, прощавайки ѝ всичко, с храбро сърце като обречен на смърт.

– Не! – тъжно говореше Вера и закриваше лицето си с края на ръкава, за да избърше очите си и да скрие мокрото си лице. – Не. Нищо не мога.

Чагатаев я остави. Той нямаше нужда непременно да се утешава с яростно наслаждение с Вера, за да бъде щастлив. Достатъчно му беше да бъде близо до нея, да държи ръката ѝ и да я попита защо плаче – от мъка или от обида.

– Неотдавна умря мъжът ми – каза Вера. – А знаете колко е трудно да се забрави мъртъв човек. И детето, когато се роди, няма да види баща си, а само майка няма да му стига... Нали няма да му стига?

– Няма – съгласи се Чагатаев. – Сега аз ще му бъда баща.

Той я прегърна и те заспаха посред бял ден, и шумът на строяща се Москва, сондирането на недрата ѝ, кавгите на хората в градския транспорт замлъкнаха в ушите им; те се държаха за ръце и всеки от тях чуваше в съня си глухото, кратко дихание на другия.

Колко е голямо сърцето на мравката?

Верни на традицията, публикуваме нов, хубав, този път любовен разказ. Той е толкова чист и съвършен в простотата си, че не един и двама световни писатели могат да завидят на автора му. А факта, че Стефан Кисьов не е световно известен, можем да отдадем на няколко причини:

- строителството на готически катедрали е по-популярно от зидането на вкопани в земята църкви (за да не са по-високи от турчин на кон, нали се сещате).
- италианският интериорен дизайн е по-известен от българския.
- шведските мебели за ширпотреба са по-търсени от местните.
- германските мазилки и материали за интериор са по-здрави от българските.
- австрийските дограми за прозорци са по-качествени от произведените в гаражи край София.
- родопските строители на къщи се изнесоха на Запад, за да строят молове в Испания. (Е, останаха ни неколцина, слава Богу!)
От друга страна смело можем да твърдим, че сме не по-малко кадърни и сръчни строители, дизайнери, мебелисти и писатели от колегите в гореизброените държави. Какво ни пречи да постигаме техните резултати ли? Ами ха де! Може би самочувствие? Разказът с метафорично заглавие тук едва ли ще отговори на въпроса. Но пък е хубав и истински. И авторът му изглежда съвсем европейски, както се е барнал с тая бяла риза и тоя чер костюм :)



Мравки

Стефан Кисьов

 

- Исках да ти кажа нещо – каза Галя.

- Какво? – попитах аз.

Тонът й ми се стори странен.

- Може би ще е по-добре, ако не се виждаме известно време.

- Колко време?

- Няколко дни... Една седмица... Не знам.

- Нека да са две.

- Добре.

Стори ми се, че полудявам.

Вътрешностите ми се обърнаха.

- Не – казах. – Защо да не се виждаме?

- Така ще е по-добре. Не знам дали има смисъл да продължаваме.

- Има.

- Знам, че ще ти бъде трудно. Но може би ще е по-добре, ако ме забравиш.

- Не искам да те забравям. Мисля, че се влюбих в теб.

- Казах ти да не се влюбваш. Аз обичам друг мъж.

- Няма значение.

- Има. Трябва да реша дали искам да бъда с теб. Не искам да те карам да страдаш.

- Не страдам.

- Само така говориш.

- Не ми пука, че обичаш друг мъж.

- Пак ще се видим след време. Аз ще ти се обадя.

- Изобщо няма да се видим – изкрещях. – Сега ще си тръгна, а ти никога не ме търси.

Станах от леглото, облякох се и треснах вратата. Минаваше два след полунощ. Взех асансьора, заобиколих общежитието и тръгнах надолу. Бях в Студентски град и трябваше да се добера до дома. Живеех в Банишора. Тръгнах пеша, подминах такситата. Исках да се движа. Имах пари, но не исках да говоря с никой, да виждам никой. Трябваше да вървя. Полудявах. Минах край зала „Христо Ботев”, край Гражданска защита и Дианабад. Нататък беше съвсем тъмно. Преди разклона за зоопарка до мен спря такси.

- Качвай се – каза шофьорът. Беше млад.

- Не, благодаря – отвърнах аз.

- Няма да ти взема пари.

- Искам да вървя. Благодаря ви.

- Всичко хубаво.

Той подкара колата.

Стигнах Семинарията, а после се спуснах към хотел „Хемус”. Озовах се пред НДК и вече ме боляха стъпалата. Бях с нови обувки и ми бяха излезли мазоли. Събух се и видях, че чорапите ми са целите в кръв. Спрях такси и казах на шофьора да ме закара до Банишора. Прибрах се вкъщи, светнах лампите и разбрах, че няма смисъл. Докато бях вървял, а и после в таксито, си мислех, че ще се справя, но сега се оказваше, че не мога. Бях безсилен срещу нея. Не знаех дали я обичам, но знаех, че тя е там, а аз – тук, че тя лежи сама и ако се върна, ще легна отново при нея, а ако остана, ще полудея. Също така знаех, че ще е глупаво да правя каквото и да е, но ако не направех нещо, щях да съжалявам. Нека само свършеше тази нощ, а утре може би нещо щеше да се промени. Тази нощ просто не можех да остана сам с мисълта за нея. Никога не бях желал някоя толкова силно и сигурно си струваше да се върна. Дори не се срамувах от себе си. Важното беше да съм с нея, да я докосвам, да я обичам, да й говоря, да чувам гласа й. По-важно от всичко.

Обух си чисти чорапи, излязох, заключих и тръгнах по тъмните улици. Скоро спрях такси. Пристигнахме в Студентски град. Качих се до стаята й и позвъних.

- Кой е? – попита Галя след малко.

Не отговорих и тя пак попита.

- Аз съм – отвърнах накрая.


 


Как строихме комунизма и как така той се оказа по-корав, отколкото ни се искаше


Имаме няколко актуални повода да пуснем в култовата ни рубрика ЧЕТИ! Нали не искаш да си тъпо ПАРЧЕ? този разказ.

Първо: тия дни се навършиха 26 години от оня 10 ноември, след който България трябваше да се превърне в нормална държава, но уви, подобно нещо не се забелязва с просто око.
Второ: бившите комунисти най-после загубиха катастрофално едни избори, което трябваше да стане преди 26 години, но уви, не стана.
Трето: преди броени дни (на 1 ноември, Ден на народните будители) авторът беше награден (като будител, не като строител) от Портал "Култура" за романа си
"Понякога ангели", част от който е и настоящият разказ.
Четвърто: в тази история се говори за строителство, макар и не такова, каквото имаме предвид в нашия сайт (особено откъм строеж на къщи, интериорен дизайн, мебели и салтанати).
И пето, но не последно по значение: в този текст има достатъчно ключови думи, които Google изисква, а ние не можем да не се съобразим с този факт, понеже, ако перифразираме леко подпалвача на Райхстага Георги Димитров, за нашия бизнес дружбата с Google е нужна като слънцето и въздуха за всяко живо същество.
 

Обаче е невероятно как може едно нещо, сбъркано по принцип (от основите още), строено през пръсти (лошо и без желание), ремонтирано тъпо (от време на време и само колкото да се каже, че е ремонтирано), накрая да излезе по-стабилно в главите на по-голямата част на един народ, отколкото християнството, националното достойнство, добротата и човещината. Да се чуди човек, но бетонът май е в главите, а не в обществения строй.


Строеж

ЕМИЛ ТОНЕВ

ПРИЗОВКАТА ЗА ГЛОБА (20 лева за незаконно къмпиране) пристигна вкъщи наесен, намерих я в пощенската кутия и я изхвърлих. Втората призовка дошла през зимата, но аз тогава вече живеех на квартира до кино „Кочо Честименски” и работех като зидаро-кофражист, леех бетон като луд на високия блок до затвора, на четиринайстия етаж от бъдещите общо шестнайсет, леех ден, два дена пиехме с Ильо и пичовете, а неговата квартира беше наблизо до моята; та призовката я намерила майка ми. И платила глобата, без да знам, каза ми почти година по-късно. Малко й се разсърдих, защото ме беше лишила от възможността още да се правя на ударен и да разтакавам скапаната държава докрай, но тя си ме познава и предвидливо решила да ме извади от кашата. Дали ченгетата вече бяха попълнили досието ми с приключението на Арапя? Не знаех, но не се съмнявах.

На едропанелния строеж до затвора кипеше здрав, безсмислен труд. Строяхме пет за четири, слагахме каквато арматура има – олигофрените от снабдяването редовно ни пращаха погрешната, а ние я скривахме бързо в кофража и я заливахме с бетон, за да не се вижда какви ги вършим; не съм минавал скоро покрай Пловдивския затвор, но много се надявам онзи блок да не е паднал още – някои стени там са направени с арматура за противоатомен бункер, а други – с желязо шест милиметра, което можеш да огънеш с два пръста.

Добре се веселяхме с Ильо и другите по онова време. Глад беше, ядяхме рядко и по малко – едно, че нямаше почти нищо в магазините, второ, че парите си ги давахме за пиене и цигари. Тежахме по 70-80 кила (аз 70, Ильо 80), което на ръст над метър и осемдесет си е стройност отвсякъде. Сега аз тежа 85 (поне така се надявам), а Ильо не тежи нищо, защото душата няма тегло – иначе как ще лети из неизбродимите небеса? Призори се прибирахме с него на зиг-заг по квартирите си и се уговаряхме: тоя път баща и майка, дай да се стегнем, ставаш в седем и ме будиш, и отиваме на работа, няма мърдане, няма ташак, стига простотии, а сутринта към единайсет Ильо потропваше на вратата на моето мазе и питаше дрезгаво: „Тука ли си бе, пич?”; и аз, естествено, бях тук. Ильо работеше като водопроводчик в някакво друго подобно на моето строително предприятие и, когато стигнеше до него все пак, по цял въртеше разни гайки с тръбния ключ. Каква ирония на съдбата – последното нещо, което кинорежисьорът Илиян Симеонов направи в този живот, беше да върти гайка с тръбен ключ, докато кръвта залива мозъка му и го пренася във вечните ловни полета, където го чака дядо му Илю с чаша ракия в огромната си длан и го пита с тътнещ глас: „Илянка, ти няма ли да вържеш най-после една каруца отзаде, а?”; така му викаше, когато се видеха, имайки предвид, че на Ильо му е ред вече да се ожени; а внукът отговаряше: „Има време дядо, спокойно!”, на което дядото добавяше: „Тъй, тъй, има време. Недей да бързаш. Така – до месец-два...”.

На строежа до затвора свикнах бързо, образите там биваха; в смисъл – свестни ми бяха колегите, само дето имаха навик да плещят едно и също по цял ден. Ако тази книга я прочете някой зидар, кофражист или, ако е рекъл Бог, арматурист, ще разбере какво казвам. За останалите пояснявам: когато малка група мъже работи години наред заедно, в един момент всичките им разговори свършват; разказали са си всичко, пропсували са целия свят, жените си, шефовете си, снабдителите, баш началника, партийния секретар, заплатите си, времето, зимата, лятото и каквито там още сезони има, и вече няма какво ново да си кажат. Моите хора бяха изпердашили 13 етажа заедно, когато аз се присъединих към тях. И всички, най-вече Амуджата – един 40-ина годишен образ от родопските села, си имаха репертоар. Всяка сутрин, докато си разпределяхме работата на обекта и се чудехме ще дойде ли бетон днес, или пак няма да дойде, и кой, да муйба майката, ще ни изпълни нормата без бетон, да муйба майката, бе я муйби майката, изведнъж Амуджата започваше своя кретенски, но красив танц, наподобяващ футболен дрибъл с въображаема топка, изпълнен с безкрайна концентрация. Когато свършеше, ни поглеждаше засмян и обявяваше с напевния си помашки диалект: „Туопката, майна, трьебва да се обрабуотва! Ти не обрабуотваш ли топката в тоя живуот, си загубьен!”. „Миии?!”, съгласяваха се останалите и тръгвахме да се катерим по етажите. Когато го чух за прав път, чак се изкефих – каква метафора извади тоя смешник, казах си. Когато го чух за петдесет и осми път, само отговорих: „Миии?!” и продължих да набивам с теслата една чивия в кофража. Другият лаф на Амуджата (така и не се сещам за името му) беше: „Само ньема да са плашиш! Уплашьен човьек завой нье муоже да вземье! Туой кара направо!” – и сочеше бетонната стена насреща. И тази метафора си я бива, какво пък.

Представете си сега как шестима мъже на възраст между 20 и 60 години по цял ден блъскат с чукове, тесли, клещи и вибратори (за бетон, какво си помислихте?), и изведнъж от долния етаж Амуджата закрещява щастливо: „Топката трябва да се обработва, еййй! Ти не обработваш ли топката в тоя живот – каквооо...?”, а пет други гласа му отвръщат с всички сили: „... си загубееееен!” И виковете отекват над затвора, над булевард „Райчо Кирков”, над квартал „Кючук Париж”, над тепетата, над Тракийската низина, над заобления като женска гръд Родопски масив, над България, над недостижимата Европа, и се понасят към Космоса, където ги чака Делю хайдутин, суче ястъклия мустак и им с отговаря с гласа на Валя Балканска: „Миии?!”.

И когато един мъглив декемврийски следобед, малко след обедната почивка, една грамадна връзка метални подпори висеше от кулокрана встрани от строежа и аз се опитвах да я придърпам на плочата със залюляване посредством дълга закривена арматура, но при едно по-силно лашкане усетих, че няма да успея и пуснах арматурата, за да не ме повлече от 14-ия етаж, и се оказа, че арматурата била закривена не само отпред, ами и отзад, и задната кука ме закачи за ватенката топла (в зимния ден) и не знам какви сили ме връхлетяха, докато се сурках напред към бездната, повлечен от половин тон железа, и целият ми 22-годишен живот се изнизваше в мозъка ми като на филмова лента, както е казал поетът, но ватенката се съдра, каза „хрррас” и се сцепи отпред, а аз останах на ръба, и не знам колко време стоях така над пропастта и гледах към затвора на криминалните хора, но после отстъпих назад и седнах, а от адреналиновия шок треперех като знаете какво, и когато се съвзех малко, чух тежко дишане отзад, обърнах се и видях Амуджата изцъклен, с вкаменено лице; явно беше видял всичко и беше блокирал, но се съвзе доста бързо, и знаете ли какво ми каза в този мъглив ден Амуджата?...

Точно така. Каза: „Само няма да се плашиш! Уплашен човек завой не може да вземе!”

Вечерта пихме с моите пичове и аз им разправях случката, но не знам дали ми хванаха вяра, прекалено намислено им се виждаше; а на другия пак мъглив ден не отидох на работа, но тогава шефовете на обекта бяха разбрали какво е щяло аха-аха да стане (Амуджата беше раздул наляво и надясно) и даже не ми писаха самоотлъчка. Иначе ни пишеха самоотлъчки редовно на нас с Ильо, не пропускаха неотбелязано отсъствие, но и не ни уволняваха, защото нямаше кой да дойде на наше място – работата в ония години беше повече от хората, особено тежката и зле платена работа. Така че началниците ни предпочитаха ние да работим три дена в седмицата, отколкото никой да не работи. От което намаление ние се възползвахме с голям ентусиазъм. Те сумтяха, ние се правехме на чукове, докато не напуснахме и не станахме студенти – Ильо във ВИТИЗ, аз в Университета, за шок и ужас на началниците, за майтап на Амуджата, за гордост на родителите ни и за радост на не една и две мадами, студентки и кандидатстудентки, готини гаджета и обикновени кифли, и даже на една жена – водач на тролейбус.


 


Бабички падат от прозорци? Ами... кофти прозорци


Длъжни сме да предупредим: тези текстове по-долу са абсурдни, по своему смешни и определено не са за всеки читател. Разказват случки, за които средностатистическият български реалист с основание би казал: "Е, това не може да бъде!" И ще бъде прав.

А сега да обясним: сетихме се за писателя Хармс и неговите разкази, чувайки по случайност някакви предизборни дрънканици на партийци от всякакви цветове. Дали сещането е било случайно? Едва ли. Разликата между думите на Хармс и партийните лакърдии обаче е съществена - първите са писани през 20-те и 30-те години на миналия век, а вторите се изричат днес. Текстовете на руснака Даниил Хармс са стремеж към разтърсване на езика и изкуството въобще, бунт срещу първосигналните комунистически глупотевини, наложени от онази власт. Мантрите на партийците са стремеж към спечелване на позиции във властта с цел лично обогатяване. Първите са търсене на смисъл в привидната безсмислица, вторите са влагане на смисъл в собствената безсмисленост.

И за да не става прекалено сложно, ще споменем, че отначало се сетихме за "Падащите бабички", когато видяхме нашия отговорен строител Васко да се надвесва от прозореца на къщата, която достроява, за да оправи нещо под дограмата, а не му се катереше по скелето. Когато му обяснихме защо се смеем, той се позамисли и отвърна: "Абе шефчета, вие що ме занимавате с щуротии, все едно сме на трапеза? Я вървете да рисувате мебели! Ако си нямате работа, да ви кача на покрива да прередите керемидите?"

Е, така е при демокрацията - работникът може да критикува работодателя си. Особено когато е незаменим майстор. Приехме критиката и се заехме с интериорния дизайн, който ни е пряко задължение, все пак. И смятаме да го проектираме и изпълним така, че бабичка и да иска, да не може да падне от прозореца и да се загрози екстериора пред къщата.

Даниил Хармс

Падащите баби


Къде са ангелите, все пак? Да сте виждали някой наскоро?

Истина е, че в тази рубрика публикуваме най-често текстове на писателя Деян Енев. Но го правим с ясното съзнание, че той е най-мощният български писател днес и за нас е чест да сме негови съвременници. Освен това разказите на Енев много допадат на нашите рустикални майстор зидари Васко и Сюлейман. Те го разбират и никак не се затрудняват да разчетат посланията му, макар образованието им да е стигнало до мистрията, отвеса и маламашката. Сигурно защото Деян Енев гради историите си просто, естествено и красиво, както те строят къщите - без фалшив блясък и недомислена помпозност.

Съзнаваме, че публикуването на художествени текстове в сайт за строителство, интериорен дизайн и мебели е малко странна работа, но какво да правим, когато в България вече няма периодично печатно издание, което да допуска литература по страниците си. Особено след като Пеевски ги придоби почти всичките. Ние не можем да заместим книгите, но поне се опитваме да направим нещо като миниатюрна библиотека за качествено подредени думи, които носят смисъл и доброта. От тези неща българското общество има належаща нужда, не мислите ли?


СВЕЩЕНИКЪТ

ДЕЯН ЕНЕВ


                                                              На писателя Илко Минев - с благодарност за тази история

имигрантите и тяхната песен (не арменците обаче) вече изразихме учудването си (меко казано) от действията на германския канцлер спрямо бежанците, мигрантите, или както се водят днес пълчищата, тръгнали в посока, обратна на птичите ята. Тя, канцлерът (мъжки род, няма канцлерка на тоя свят) на федералната република, първо обяви, че ще приеме всички мераклии да заживеят в родината й. После се отметна в типично женски род. И хлопна кепенците, казано на чист немски. По този начин първо обиди нас - араби приема, а българи не ще. После обиди и арабите. Много интелигентно, няма що.

И двете й действия ни впечатлиха силно и дълго ги коментирахме, докато се грижехме да върви строителството на една къща, вътрешното оформление на другата и дизайнерското мебелиране на третата. И трите са на различни места, та коментарите бяха често прекъсвани и отлагани във времето (което уж е наше, нали). В края на краищата майстор Васко, това родопско дете на природата, обобщи с отвес в едната ръка и мистрия в другата: "Бе стига сте я дъвкали Меркелката клета, тя требва болна да е легнала от кахъри, та и вие сега отгоре й!" Каза го с нетърпящ възражение дюлгерски бас, който приятно озвучи екстериора.  

Съгласихме се с него, как да не се съгласиш с един строител от високана планина. Но помолихме един тип от нашия екип, който през малкото си свободно време пописваше книги навремето, да отдели за сайта ни една глава от книгата си "Понякога ангели", която глава някак си придоби неочаквана актуалност напоследък. След кратки кандърми той се съгласи. С уговорката да натъртим, че той не е писател, а елементарен строителен предприемач по занятие и интериорен дизайнер по душа. Натъртваме.

А в разказа по-долу става дума за едни по-различни приключения на една млада геносе-фройлайн от ГДР, която като нищо може после да е станала...

Канцлер

ЕМИЛ ТОНЕВ


Да изградиш отново къщата на душата си

Чували сме за едно правило в журналистиката - да не пишеш заглавие с "не" в него, защото така ставало не-новина. Деян Енев обаче отдавна и с пълно право може да пише каквито си иска заглавия и да не му пука за правилата. Още повече, че този текст е повече разказ, отколкото рецензия за книга. Да не говорим и че тук не се споменава нито заглавието, нито авторът на книгата. Но е написан така, че вече чакаме с нещо повече от интерес издаването й.

Защото в нея очевидно става дума за неща, които са близки на повечето от българите, по един или друг начин. Става дума за човек, разрушил доброволно къщата на душата си, за да замине към онази богата и спазваща правила цивилизация - чужбината, която предпочитат и днешните бежанци, плъпнали като мравки в посока север. Става дума обаче и за човек, който се е върнал. И се опитва да построи наново къщата на душата си. Дали обаче душата му е същата? И дали строежът ще започне от гостната, от масата, около която човекът ще събере останките от миналите си приятелства? Или от меката мебел в хола, върху която ще се изляга вечер, за да гледа през прозореца си българския пейзаж? Или от кухнята, където ще се опитва да си спомни как се готви мусака (шопската салата, предполага се, не е забравил как се прави)? Или ще започне от библиотеката, която да напълни с нови книги, защото старите е разпродал или разподарил при заминаването си преди четвърт век?

И как изобщо ще изглежда интериорът на тази нова къща след дългите скиталчества на душата? Дали човекът ще се върне към селското си, рустикално минало, или ще си построи канадска веранда до канадската ливада, където ще брои калориите на току-що сготвената от домашната прислужница молекулярна манджа?

Не знаем. Засега четем Деян Енев.

Това не е роман-шедьовър

ДЕЯН ЕНЕВ
Как се строи... комунизъм и то по съветски

Днес, уважаеми гости на
Хубав дом и салтанати ком, се сетихме нещо. Между два реда тухли и три мистрии вар (образно казано) ни дойде на ум, че вчера в придобиващата култов статус рубрика INформирай се, не бъди OUTсайдер пуснахме едни много интересни картини от руската съветска действителност, с изискуемия за тях коментар. И докато майсторът-строител Васко (този герой на капиталистическия труд) пускаше отвеса по всички правила на дюлгерското изкуство, ние си помислихме, че не е зле да покажем онази действителност и в литературна форма. Най-добре, естествено, от първо лице.

Затова, преди да се изтегнем на удобната си холска мебел след изнурителния дизайнерски делник, решихме да предложим на вашето внимание откъс от една много велика книга, наречена "Москва - Петушки". Знаем, че сте я чели, но тази повест никак не е излишно да се препрочита понякога. Особено от любители на зрял социализъм и носталгици по онова време, когато рокендролът беше млад, а в България беше освен това и забранен. Вярно е, че другарите на Мишката Миков не са любители на Венедикт Ерофеев, но то си е за тяхна сметка. Ще си го четем ние. Няма лошо. Защото ние добре знаем: само с вътрешно обзавеждане и холови гарнитури не се живее. Трябват и малко салтанати. Защо не под формата на писано слово?

Нека накрая, преди да ви пожелаем приятно четене и наздраве, ще заявим от тази висока трибуна -
Хубав дом и салтанати ком - че екипът ни строители, бояджии, дизайнери и мебелисти няма нищо общо с действуващата по-долу бригада за социалистически труд. Ама нищо общо, честна дума! 

Москва - Петушки

ВЕНЕДИКТ ЕРОФЕЕВ
Денят на мамута (Но не на Пеевски, да не си помислите!)

Колкото и да сме строители постмодернисти и интериорни дизайнери авангардисти, тънкият реализъм на този разказ ни кара да настръхнем от мощта на простите думи и чистото слово на много любимия ни автор. Текста благородно и със съгласие сме копнали от свръхкултурния Портал Култура.

Мамута

ДЕЯН ЕНЕВ